Посетителите - Страница 78

— Твърдят — каза Латроп, — че трябвало да направим въпроса международен. Не съм сигурен, че е правилно. В края на краищата, ние поехме главния удар на тази извънземна инвазия. Ако получим от нея някаква полза или придобивки, те трябва да останат за нас. Посетителите са избрали нас — ние не сме ги канили, не сме ги примамвали. Не знам защо са избрали нас. Не знам защо не са се приземили в Европа или в Африка. Но ООН вдига врява, откакто се появиха…

— Аз също не знам — рече Гарисън. — Бих се ядосал, ако въпросът стане международен, но така или иначе, каквото и да стане, смятам, че на правителството трябва да бъдат дадени няколко часа, за да обмисли новата ситуация. Ще се справят по-добре, ако ги предупредим. Могат да решат да не изменят позицията си, да упорстват. Не знам. Не ние с тебе ще решаваме. Нашият проблем е друг. Приказваме за нашата отговорност в обработката на новините. Ние мислим за себе си като за институция, служеща на обществото. Не правим съзнателно нищо, за да навредим или свалим равнището на културната ни система. Приказваме много за разкриване на истината и за съобщаване на истината. Това е лесно в случаите, когато сме в състояние да я определим. Но има и нещо друго, което излиза извън границите на простата истина. А това е властта, с която разполагаме. Трябва да я използваме колкото е възможно по-разумно. Ако запазим в тайна това заради собствената си печалба…

— По дяволите, Джони, искам тази печалба — каза Латроп. — Обичам печалбите. Можеш да ме затрупаш с печалби. Търкалям се в тях с огромна наслада. Откъде можем да сме сигурни, че Белият дом няма да разпространи новината? Във Вашингтон не съществува такова нещо, като тайна, освен ако някой не е лепнал печат „строго секретно“.

— Не е вероятно да я разпространят — възрази Гарисън. — Ще искат да я запазят в тайна, докато не измислят какво да правят, какви действия да предприемат. Защото щом се разчуе, ще стане ужасно. Ще им трябва цялото време, което можем да им предоставим. Няма да бързат да я разпространят преди нас.

— Ами, не знам — въздъхна Латроп. — Наистина не знам дали да информираме Вашингтон. Нека си помисля, да говоря с издателя.

55. На борда на самолета, на път за Минеаполис

— Всички ги представят като чудовища — каза Кати на Джери. — Отвратителни чудовища, пристигнали от небето, за да ни направят пакост. Но аз знам, че не е така. Докоснах 101 — нямам предвид, че просто съм я докоснала по страната — докоснах се до вътрешността й, до нейния жив дух. Не беше просто докосване — това беше контакт. И когато разказах на президента, той се заинтересува. „Извънредно интересно“ — нали така каза. Но всъщност не беше заинтересован, нито пък някой от другите. Всички те могат да си мислят за скъпоценната си икономика. Естествено, искат да знаят дали има начин да разговарят с посетителите. Но единствената причина, поради която искат да разговарят с тях, е, за да им кажат да спрат с това, което правят.

— Трябва да разбереш положението на президента — рече й Джери. — Трябва да осъзнаеш с какво се сблъсква правителството…

— Хрумвало ли ти е някога, на теб или пък на някого другиго — попита тя, — че президентът може да греши, че всички ние можем да грешим? Че начинът ни на живот е погрешен и е бил такъв много, много отдавна?

— Ами естествено — отвърна Джери. — Всички ние, всеки един от нас. Всички допускаме грешки.

— Нямам предвид това — поясни Кати. — Не става дума за грешки в момента, а за това, че грешката ни датира от много отдавна. Навярно, ако можехме да се върнем достатъчно назад във времето, щяхме да сме в състояние да открием къде сме се отклонили в погрешна посока. Не познавам достатъчно историята дори само, за да предположа точно за кой период става дума, но някъде по дирята на времето сме завили неправилно, тръгнали сме по погрешен път и няма начин да се върнем назад. Само преди няколко седмици интервюирах група луди деца в университета, истински занесени чудаци, наричат себе си „Любовниците“. Казаха ми, че любовта е всичко, алфата и омегата, че нищо друго няма значение. Гледаха ме през големите си, кръгли, невинни очи с разголените си души, душите блестяха през очите им, и аз почувствах болка. В сърцето. Почувствах се разголена като техните души. Почувствах жалост към тях и в същото време им се ядосах. Върнах се, започнах да пиша материала и докато го пишех, се чувствах все по-зле, защото не бяха прави. Бяха далеч от отъпканата пътека, така далеч, че сякаш се бяха загубили безвъзвратно. Но може би и ние не сме по-прави от тях. Проблемът е, че дотолкова сме привикнали към погрешния си начин на живот, че го смятаме за правилен. Девизът „всичко е любов“ може да не е правилен, но същото се отнася и за „всичко е пари“. Казвам ти, Джери…

— Мислиш, че посетителите може да се опитват да ни върнат на правия път?

— Не, предполагам, че не. Всъщност никога не съм смятала така. Не биха могли да знаят какво при нас не е наред. Може би, ако знаеха, нямаше да ги е грижа, може би биха решили, че си е наша работа дали грешим. Самите те могат да грешат в това, което правят. Най-вероятно е така. Но това, което правят, погрешно или правилно, може да ни покаже къде грешим ние.

— Мисля — каза Джери, — че във всички случаи, при каквито и да било обстоятелства, вероятно е невъзможно да се определи какво е правилно и какво — не. Ние сме съвсем различни от посетителите. Те са дошли Бог знае откъде. Моделът им на поведение — все трябва да имат такъв модел — би трябвало да е различен от нашия. Когато се сблъскат две култури с различни модели, едната от тях или вероятно и двете загрубяват. И при най-добри намерения от двете страни нещата загрубяват.