Посетителите - Страница 77

— Катастрофа ли има? — попита той и посочи полицейските коли.

— Няма катастрофа — отвърна човекът. — Имаше преди известно време, но не и през последните няколко часа.

— Ами какво правят тук полицаите?

— Май си пристигнал току-що — рече човекът.

— Точно така. От Южна Дакота. От Рапид Сити — е, не точно от Рапид Сити, а от едно малко градче точно на изток оттам. Карах през целия път, спирах само за бензин.

— Доста си бързал, а?

— Ами, нали разбираш, исках да се добера дотук преди да са разграбили всички коли.

— Не са разграбили нито една — рече човекът. — Всички са си на острова.

— Значи все пак съм пристигнал навреме.

— Навреме за какво?

— Навреме, за да си взема кола.

— Няма да си вземеш кола. Никой няма да си вземе кола. Щатската полиция блокира реката. Чува се, че щели да пращат тук Националната гвардия. Полицаите патрулират с лодки по реката и никой не може да мине.

— Но защо? По телевизията казаха…

— Всички знаем какво казаха по телевизията. И във вестниците. Безплатни коли за всички. Но не можеш да минеш реката и да отидеш на острова.

— На онзи остров ей там ли?

— Някъде там. Не знам точно къде. Там има много острови.

— Но какво се е случило? Защо полицаите…

— Група идиоти се натрупаха в една лодка. Повече, отколкото можеше да побере, но въпреки това се качиха. Лодката се обърна насред реката и идиотите се издавиха.

— Но би трябвало да се установи някаква система, някакъв безопасен начин за преминаване и…

— Естествено — съгласи се човекът. — Но независимо от това, нищо няма да стане. На всички тук им липсва здрав разум. Всички са се побъркали по тези коли. Полицията е права. Не могат да пуснат никой до реката. Ако го направят, ще загинат още хора.

— Ти не искаш ли да си вземеш кола?

— Естествено, че искам. Но сега е невъзможно. Може би по-късно…

— Но аз трябва да си взема кола незабавно — възкликна мъжът от Южна Дакота. — Просто трябва да си взема. Моята бричка изобщо няма да издържи до вкъщи.

Пресече улицата и се качи по железопътния насип. Приближи се до опашката от другата страна на линията и си проправи път с лакти. Единият му крак се подхлъзна и той загуби равновесие, падна и се затъркаля по склона. Спря чак на брега на реката. И видя над себе си грамаден мъж в униформа.

— Къде отиваш бе, приятел? — почти нежно попита полицаят.

— Да си взема кола — отвърна мъжът от Южна Дакота.

Полицаят поклати глава.

— Мога да плувам — каза мъжът. — Мога да преплувам реката. Трябва да ми дадете възможност. Трябва да използвам тази възможност.

Полицаят протегна ръка и безцеремонно го изправи на крака.

— Чуй ме сега — каза той. — Тоя път те пускам. Събирай си партакешите и изчезвай оттатък линията. Но само да те зърна пак, веднага те прибирам в кафеза.

Мъжът бързо се изкатери по насипа. Тълпата му се подиграваше добродушно.

54. Минеаполис

— Доколко можем да вярваме на Нортън? — попита Латроп. — Не е от нашите хора.

— Залагам репутацията си за него — отвърна Гарисън. — С Франк се познаваме много отдавна. Бяхме колеги и оттогава непрекъснато поддържаме връзка. Той е всеотдаен журналист. Само това, че е решил да се скрие в Лоун Пайн, не го прави по-малко журналист. Ние тук работим като тесни специалисти — някои пишат новините, други ги редактират, трети подготвят страниците и има неколцина, които пишат уводните статии. Всеки си има конкретна задача. Франк прави всичко. Всяка седмица започва от нищо, събира новините и рекламите, редактира написаното и подготвя вестника. Ако има нужда от уводна статия — пише я. И не само това…

— Не е нужно да продължаваш, Джони — прекъсна го Латроп. — Просто исках да разбера какво мислиш.

— Щом Франк ми казва, че лично е видял как посетителите правят къщи — рече Гарисън, — вярвам, че наистина е така. Историята му се връзва, има и много подробности.

— Струва ми се невероятно, че все ние научаваме първи — каза Латроп. — Две новини подред. Първо колите, а сега и къщите.

— Има нещо, за което искам да поговоря с теб — рече Гарисън. — Смятам, че трябва да информираме Белия дом преди да пуснем вестника за печат. Разговарял съм с шефа на пресслужбата им. Изглежда ми свестен човек. Мога да се свържа с него.

— Искаш да кажеш да ги предупредим? — възкликна леко ужасен Латроп. — Да им кажем за къщите? Защо, Джони? Защо, по дяволите…

— Може и да не съм прав — поясни Гарисън, — но ми се струва, че правителството е подложено на много удари и…

— От полза им е — прекъсна го Латроп. — Пада им се на тези копелета. Не заради тази работа с посетителите — с нея се справиха доста добре. Но съвсем не бяха прави и постъпваха твърдоглаво за повечето други неща. Една добра доза унижение няма да им навреди. Изобщо не им съчувствам.

Гарисън замълча за миг, после каза:

— В случая не става въпрос толкова за правителството, колкото за нацията. Белият дом е абсолютно твърд — решени са да се справят с кризата. Може и да успеят. Може би са имали шанс да го сторят преди да се появят къщите. Но къщите ще ги съсипят. Колите са достатъчно голяма неприятност, а къщите…

— Да, разбирам те — каза Латроп. — Изводът е ясен. И с къщите, като с колите. Първо автомобилният бизнес, сега и строителната промишленост. Доларът ще падне съвсем. Кредитът ни ще се изчерпи. И все пак трябва да пуснем този материал. Дори да искахме, а това не е така, тази история не може да се покрие.

— Не става въпрос за публикуването — рече Гарисън. — Трябва да я пуснем. Въпросът е да дадем ли на собственото си правителство шанс да реагира преди да ги застреляме право в челото? Може би, ако им съобщим, ще имат време да настроят позицията си, да застанат на по-стабилна основа, за да се справят с проблема преди да излезе наяве.