Посетителите - Страница 76

— Къде става това?

— В резервата, в праисторическата зона. Крият се в резервата. Упражняват се там, където смятат, че никой не може да ги види.

— Поеми си дъх, Франк, и ми разкажи всичко. Започни отначало и ми разкажи какво си видял.

— Ами — започна Нортън, — плавах с кануто по реката…

Гарисън слушаше съсредоточено. Голд седеше неподвижно и го наблюдаваше внимателно. Ани извади пиличка от чекмеджето на бюрото си и започна да си пили ноктите.

— Един момент, Франк — каза накрая Гарисън. — Историята е прекалено добра, прекалено лична, за да я напише някой друг. Това, което ми се иска да направиш, е да я напишеш за нашия вестник. От личностна гледна точка, точно, както я разказа на мен. Цялата от първо лице. Аз видях това, аз направих онова, аз си помислих еди-какво си. Ще се справиш ли? Ще я напишеш ли? Ами собствения ти вестник?

— Собственият ми вестник няма да излиза през следващите три дни — отвърна Нортън. — По дяволите, мога да прескоча даже цяла седмица. Докато ме нямаше, не съм получил много реклами. В шкафа съм си запазил няколко консерви боб. Даже да прескоча една седмица, пак ще имам какво да ям…

— Сядай тогава — рече Гарисън — и започвай да пишеш. Три-четири колони. Че и повече, ако смяташ, че има нужда. Щом свършиш, вдигни слушалката и се обади в отдела за вътрешна информация. Продиктувай историята. Имаме хора, които могат да я запишат почти толкова бързо, колкото можеш да я прочетеш. И също, Франк…

— Да?

— Франк, не се ограничавай. Разпери си крилете.

— Виж, Джони, още не съм ти казал всичко. Точно бях стигнал дотам. В онази последна къща, онази, която беше осветена и имаше мебели…

— Да, и какво?

— Току-що се беше наредила при останалите. Посетителите тъкмо я бяха завършили. Но когато я погледнах, видях в кухнята сенки. Движещи се сенки. Все едно че някой се въртеше из кухнята и приготвяше вечерята. Кълна се — сериозно, Джони, в онази кухня имаше хора! За Бога, да не би да правят и хора?

53. Де Сото, Уисконсин

Мъжът от Южна Дакота, който беше изминал с разнебитения си автомобил повече от осемстотин километра — машината дрънчеше и тракаше, кашляше и се задъхваше, и всеки хрип заплашваше да бъде последен, — спря в малкото градче Де Сото, разположено между планината и реката. Опита се да намери място да паркира, но не успя. Единствената дълга улица беше задръстена с автомобили и хора — имаше много сърдити крясъци и суетене и в ума му проблесна плашещата, отрезвяваща мисъл, че всички са дошли тук за коли.

Накрая успя да паркира автомобила си край някакъв безличен, настлан с чакъл път, който водеше на изток към дола извън града. Много други коли бяха паркирани край същия път. Намери свободно място чак на километър извън града. Слезе от колата и се протегна, опита се да отпусне схванатите си мускули. Не само, че го боляха мускулите — беше ужасно уморен, почти до смърт. Беше уморен и гладен, имаше нужда от сън и храна, но не и докато не получеше колата си. Щом я вземеше, щеше да има време да се наспи и да се нахрани.

Нямаше представа как точно щеше да си вземе кола. Знаеше само, че по реката край градчето има остров и че колите са там. Навярно трябваше да отиде в Дикс Ландинг в Айова, но картата беше показала, че дотам водят малки, второстепенни пътища. Беше решил, че ще стигне по-бързо до това градче в Уисконсин, разположено точно срещу Дикс Ландинг. По някакъв начин знаеше, че трябва да пресече реката, за да стигне до острова. Сигурно можеше да наеме лодка. Зачуди се колко ли може да е наемът на лодката — надяваше се, че няма да е прекалено много. Носеше си малко пари. Може би бе възможно да преплува реката, макар че не беше съвсем сигурен. Беше доста добър плувец, но и Мисисипи беше широка и течението бе бързо.

Закрачи по пътя, като заобикаляше дупките и неравностите по чакълената настилка. Пред него вървяха неколцина мъже, но той не се опита да ги настигне, защото сега, когато вече бе тук, откри, че е изненадващо засрамен. Може би не трябваше да идва, но идеята му се бе сторила безукорно проста. Наистина имаше нужда от кола, а тук бе възможно да получи. Нито за миг не му беше дошло наум, че и други могат да дойдат със същата цел. Не би могъл да знае, разбира се, но подозираше, че другите са пристигнали за същото. Имаше обаче една утеха: навярно колите бяха много. В предаването по телевизията се казваше, че по времето, когато посетителите били открити на острова, били направили повече от сто автомобила. Логично бе да се предположи, че оттогава са продължили да правят коли и сега там трябва да има повече от сто. Може би двеста. А може би и повече. В градчето се бяха събрали доста хора, но при повече от двеста автомобила, които си седяха там и чакаха, щеше да има достатъчно. Големият проблем бе да открие начин да мине оттатък реката… но щеше да се справи с това, когато му дойдеше времето.

Стигна до покрайнините на градчето и се повлече към търговския район, който гледаше към реката. Там все щеше да открие някой, който да му каже какво да прави. Досега трябваше да има някаква разработена процедура за взимане на коли.

На тротоара пред един бар се беше събрала група хора и той се насочи към тях. Три коли на магистралната полиция бяха спрели от другата страна на улицата, но от самите полицаи нямаше и следа. От отсрещната страна на железопътната линия, която минаваше между града и реката, се бе наредила опашка. Всички бяха обърнати с гръб към града, сякаш наблюдаваха нещо по реката.

Мъжът от Южна Дакота дръпна извинително за ръкава един от хората, които стояха на тротоара.