Посетителите - Страница 75

— Струва ми се, че сте прав — съгласи се Алън. — Те са много добри в това. Не ни обръщат внимание, откакто пристигнаха. Чудя се как ли точно ни възприемат. От време на време си мисля, че по-скоро ни виждат като очарователни домашни любимци или като достойни за съжаление форми на живот, които трябва да внимават да не настъпят. Но всъщност чувствам, че не е нито едното, нито другото. Изглежда, госпожица Фостър смята, че изпитват привързаност към нас. В края на краищата сме им позволили да се приземят на планетата ни, на която има целулоза, и това предотвратява изчезването на расата им. Целулозата им дава възможност да имат малки, защото ако нямат, накрая расата им ще загине. Ако предположим, че имат човешки емоции, в което се съмнявам, те биха изпитвали благодарност. При цялото си уважение към мнението на госпожица Фостър, изобщо не чувствам да са благодарни. Проблемът е, че не сме в състояние да ги спрем да отсичат дърветата ни. Склонен съм да мисля, че не изпитват благодарност, а се ръководят от нещо друго — от неудържима делова етика например, макар че надали я разглеждат като такава. Знам, че се изразявам тромаво. Смятам, че те мислят, че трябва да заплащат честно всичко, което взимат. Смятам, че правят точно това.

— С две думи — каза президентът, — изглежда, все пак има външна възможност да установим контакт с нашите посетители. Но това очевидно ще отнеме време, адски много време и повече търпение, отколкото имаме. А точно времето е това, с което не разполагаме. Смятате ли всички вие, че преценката ми е правилна?

— Напълно — отвърна Уайтсайд. — Точно така е, не разполагаме с време. Времето ни свърши.

— Можем да издържим — продължи президентът, сякаш говореше на себе си. — Ще трябва да издържим. Ако не се случи още нещо, ако няма нищо друго освен колите, ще можем да се оправим. Имах няколко насърчителни телефонни обаждания от лидери в деловия свят, а и Конгресът изглежда по-склонен да се съгласи с нас, отколкото си мислех. — Той се обърна към Портър. — От това, което чух, разбирам, че си разговарял с Дейвънпорт.

— Да — потвърди Портър. — Приятелска размяна на мисли.

— Е, тогава — продължи президентът, — мисля, че е свършило работа. Освен ако — той погледна към Кати и Джери, — нямате да добавите нещо друго.

Те поклатиха глави.

— Нищо, господин президент — отвърна Джери.

— Благодарим ви, че дойдохте да се срещнете с нас — каза президентът. — Оказахте ни много полезна услуга. Сега можем да видим по-ясно проблемите, с които се сблъскваме. Можете да бъдете спокойни — нищо от това, което ни разказахте, няма да излезе извън тази стая.

— Благодарен съм ви за това — рече Джери.

— Самолетът ви очаква — каза президентът. — Ще ви откараме до летището, когато пожелаете. Все пак, ако искате да останете във Вашингтон за ден-два…

— Господин президент — прекъсна го Кати, — трябва да се връщаме. Аз имам работа, а Джери трябва да работи върху дисертацията си.

52. Минеаполис

— Тук стана панаир — каза Голд. — До гуша сме затънали в новини от огромно значение. Целият проклет свят отива по дяволите. Доларът не струва пукната пара. Чуждите правителства вият на умряло. Всички дипломати мълчат. Бизнесът е смъртно уплашен. А точно той е в основата на богатството на страната ни. И все пак къде е радостта на една редакция, която изобилства на новини, къде е ликуването?

— А, я млъквай — рече Гарисън.

— Белият дом изразява увереност — продължи Голд. — Твърди, че ще го преживеем. Ето ти отличен пример за подсвиркване по тъмна и безлюдна улица.

— Имаш ли представа кога ще се върнат Кати и Джери? — попита Гарисън Ани.

— След няколко часа — отвърна тя. — Сигурно тръгват точно в момента. Но Кати няма да има нищо за нас. Когато се обади, ми каза, че няма да има никакъв материал.

— Очаквах го — въздъхна Гарисън. — Е, надявах се на друго, разбира се…

— Ти си кръвопиец — каза му Голд. — Изпиваш кръвчицата на хората. Не им оставяш и капка.

— Не винаги става така, както искаме — каза Ани.

— Какво не става? — попита Гарисън.

— Тази работа с посетителите. Не е като в приказките.

— Имаш предвид филмите ли?

— Да. В тях всичко се оправя, но едва в последния момент. Когато всички са загубили и последната си надежда и им се струва, че нямат никакъв шанс. Мислиш ли, че сега, точно в последния момент…

— Не разчитай на това — подметна Голд.

— Виж — каза Гарисън, — това тук е действителността. Наистина се случва. Това не са фантасмагориите на някой тъп продуцент, който дълбоко в глупавото си сърце знае, че щастието е свято.

— Но ако те просто поговорят с нас… — почна Ани.

— Ако просто си тръгнат… — обади се Голд.

Телефонът иззвъня.

Ани вдигна слушалката, послуша за миг, после я свали и погледна Гарисън.

— От Лоун Пайн е — рече тя. — Господин Нортън. На трета линия. Развълнуван е. Нещо там не е наред.

Гарисън грабна слушалката.

— Франк — каза той, — какво не е наред? Какво става?

Думите на Нортън долитаха объркано.

— Джони, току-що се връщам от пътуването си. Прегледах вестниците на бюрото си. Истина ли е? Това, за колите…

— Боя се, че да — отвърна Гарисън. — Успокой се, Франк. Какво те е притеснило толкова?

— Джони, не са само коли.

— Не са само коли ли? Какво искаш да кажеш с това „не са само коли“?

— Правят и къщи. Опитват се да правят къщи. Упражняват се да правят къщи.

— Искаш да кажеш къщи, в които биха могли да живеят хора?

— Точно така. Като къщата, в която живееш ти. Като къщите, в които живеят много хора.