Посетителите - Страница 68

— Защото не беше твоя работа — изръмжа генералът. — Всичко е документирано.

— Дори да е така — възрази Алън, — можеше да е важно и трябваше да…

— Моля ви, господа — намеси се президентът. — Извинявам се, че ми се изплъзна от езика. Вината е изцяло моя. — Той погледна Алън. — Никога не си чувал за това, разбира се.

— Естествено, господин президент — отвърна Алън. — Не съм чул и дума от това, което казахте.

— Така или иначе — каза президентът, — не можем да използваме ядрено оръжие…

— Ако можехме да накараме всички посетители да се съберат на едно място — рече генералът, — бихме могли…

— Но не можем да го направим — възрази президентът. — Дори не знаем къде са — или поне повечето от тях. Навярно са пръснати из цялата страна. Крият се, правят коли…

— Сър, не можете да сте сигурен за това.

— Е, поне е логично — отвърна президентът. — Разбираемо е. Не могат да седят на открито и да правят коли. Хората, алчни да си вземат кола, ще им пречат.

— Може би — с плаха надежда предположи Уайтсайд — дърветата няма да им стигнат. Трябва да изядат много дървета, за да направят колите.

— Малко вероятно — възрази Алън. — В Северна Америка има много дървета. И ако започнат да не им достигат, имат на разположение останалата част от света, включително и екваториалните джунгли. И не забравяй, че те отглеждат дървета, за да заместят онези, които са изяли. Номер 101 е засадил цяла нива в Айова.

— Това също ме тревожи — каза президентът. — Ако започнат да използват прекалено много обработваема земя, за да отглеждат дървета, това може да предизвика недостиг на храна. Знам, че имаме огромни запаси от пшеница, но и те скоро ще свършат.

— Опасното тук е, че ако има недостиг на храна, посетителите могат да започнат да правят храна — рече Алън. — В такъв случай народът ни ще трябва да приема милостиня.

— Макар че всичко това е интересно — каза президентът, — и навярно дори уместно, то не ни отвежда доникъде. Това, за което би трябвало да говорим, е какво трябва да направим сега.

— Току-що се сетих за нещо — обади се Портър. — Когато разговарях с Гарисън, той спомена едно име. Джери Конклин, струва ми се. Каза, че Конклин е човекът, който всъщност узнал пръв за колите, но не искал името му да се замесва в тази история. Мисля, че съм чувал това име и преди.

— Разбира се — каза Алън и сбърчи вежди. — Това е човекът, чиято кола смачка първият посетител при приземяването си в Лоун Пайн. Човекът, който изчезна, когато се опитахме да го открием. Ето че се появява отново. Извънредно странно.

— Трябва да го доведем тук и да поговорим с него — предложи Уайтсайд. — Възможно е този млад приятел да знае някои неща, които трябва да ни каже…

— Почакай малко — прекъсна го Алън. — Открихме и още нещо. Конклин е приятел, очевидно близък приятел, на една репортерка от „Трибюн“. Мисля, че малкото й име беше Кати.

— Кати Фостър — каза Портър. — Тя е открила колите и е автор на статията.

— Може би трябва да ги доведем и двамата — каза Уайтсайд. — Да помолим ФБР да ги докара.

Президентът поклати глава.

— Не ФБР — рече той. — Ще постъпим цивилизовано. Ще ги поканим като гости на Белия дом. Ще пратим да ги вземе самолет.

— Но, сър — възрази генералът, — този човек изчезна преди. Може да изчезне отново.

— Ще поемем този риск — отвърна президентът. — Дейв, ще се обадиш ли?

— С удоволствие — каза Портър.

47. Минеаполис

Един секретар с цял куп вестници под мишница пусна един брой на бюрото на Гарисън и забърза нататък.

Гарисън взе вестника, отвори го и бързо прегледа първата страница. Първото издание не беше силно изменено, с изключение на новата статия, която още не бе написана при излизането му. Той остави вестника на бюрото си и се полюбува на новия материал. Започваше в две колони и със скицата на един художник, изобразяваща пулта за управление на посетителя-автомобил. Редакторът прочете първия абзац.

...

„Ако сте един от късметлиите и се доберете рано до посетител-автомобил, няма да има нужда да се грижите за неговото функциониране. Управлението му е просто и лесно разбираемо. Отначало натискате първия бутон отдясно на пулта (означен на скицата като «А»). За да потеглите напред, натиснете бутон «Б». Скоростта се регулира като въртите шайбата над пулта за управление — надясно за по-висока скорост, наляво за по-ниска. При спиране шайбата се завърта до края наляво. Издигането във въздуха се регулира с лоста отдясно на пулта. За да полетите, вдигнете го нагоре, а за да се спуснете, свалете го надолу. Бутоните, шайбата и лостът не са означени, нито пък градуирани. Трябва да сте наясно с това какво прави всеки от тях. Тъй като са малко, управлението не е сложно…“

Гарисън спусна поглед към последния абзац.

...

„Може би е добра идея да изрежете тази статия и схемата и да ги сложите в портфейла или портмонето си. Така че ако някоя сутрин откриете един от тези автомобили, паркиран пред жилището ви…“

— Наистина добра идея — каза Гарисън на Голд. — Насочва читателя директно към колите. Това е нещо, което всички ще прочетат. Радвам се, че се сети.

— По дяволите — рече Голд, — време е да си заслужа заплатата.

На пътеката се появи Хал Ръсел, спря пред бюрото и каза на Гарисън:

— Забелязани са още посетители. Една група в Айдахо. Друга — в Мейн.

— И всичките правят коли? — попита Голд.

— Всичките правят коли — отвърна Ръсел.