Посетителите - Страница 67

— Не изглеждате така.

— Паниката е нещо, което не можем да си позволим. Не и видима паника. Политиката научава човек да контролира вътрешната си паника. Точно сега се чувствам ужасно, но не мога да си позволя да го покажа. Скоро ще се опитат да ни разпънат на кръст. Конгресът, пресата, деловият свят, профсъюзните лидери, всички. Ще заявяват в един глас, че е трябвало да предвидим обстановката, да направим нещо предварително.

— Страната ще преживее това, сър.

— Страната да, но не и аз. Досега си мислех, че вторият мандат ми е сигурен.

— Все още може да е така.

— Само по някакво чудо.

— Добре. Ще направим това чудо.

— Не мисля така, Дейв. Не че няма да се опитаме. Ще трябва да видим какво ще стане. След малко ще дойдат Алън и Уайтсайд. Грейс се опитва да намери Хамънд. Искам и той да участва. Той е сериозен човек. Той ще се оправи с подробностите на финансовата ваканция. По-късно ще ни трябва и Маркъс. Ще дойдат и други. Бог знае, че имам нужда от всички съвети, които мога да получа. Искам да си наблизо.

— След малко ще трябва да направя пресконференция. Момчетата вече чукат на вратата.

— Изчакай известно време — каза президентът. — Може би след няколко часа ще можем да им съобщим нещо. Ако я направиш сега и не им кажеш нищо, направо ще те разкъсат.

— Във всички случаи ще ме разкъсат. Но е добра идея да поизчакам. Не бързам чак толкова.

Телефонът на бюрото на президента иззвъня, той отговори и Грейс каза:

— Генерал Уайтсайд и доктор Алън са тук.

— Пусни ги — отвърна президентът.

Двамата влязоха в стаята и той им махна да седнат.

— Чухте ли? — попита президентът. — Твърде обвързващо бе да се опитвам да ви обяснявам, когато разговарях с вас.

Те кимнаха.

— Чух по радиото в колата — отвърна Алън.

— А аз по телевизора — рече генералът. — Включих го, след като ми позвънихте.

— Стив, какво мислиш за това? — попита президентът. — Изглежда, няма съмнение, че посетителите правят коли. Какво представляват тези коли?

— Доколкото разбрах — отвърна научният съветник, — те се пъпкуват и ги раждат. Раждаха малките си, като им даваха собствената си форма. Предполагам, че нищо не може да ги спре да им дават формата на коли.

— Някои от тях изядоха няколко автомобила — каза Уайтсайд. — Мисля, че беше в Сейнт Луис.

— Не съм съвсем сигурен дали е свързано със сегашния случай — рече Алън. — Възможно е да са в състояние да анализират колите, след като ги погълнат, но автомобилите, които раждат, очевидно са сходни с нашите само по външен вид.

— Тогава защо са изяли колите в Сейнт Луис? — попита генералът.

— Не бих могъл да зная — отвърна Алън. — Знам само, че колите, които посетителите раждат, са посетители. Всъщност изобщо не са коли, а посетители във формата на коли и очевидно могат да се използват като такива. Те са биологични същества, а не механични превозни средства.

— Репортерката, която е открила колите — каза президентът, — очевидно смята или поне предполага, че автомобилите са ни дадени от благодарност. Дар на свободна воля за хората от планетата, която доставя тяхната целулоза.

— Не мога да кажа нищо за това — рече Алън. — Говорите за начина, по който мислят тези проклети същества. По този въпрос изобщо не бих рискувал да взема отношение. Изследвахме мъртвия посетител дни наред и не получихме ни най-малка представа за анатомията му, за това как живее и функционира на физично равнище, та камо ли за умствено. Все едно някой средновековен човек да се опитва да разбере как и защо работи един сложен компютър. Нито един техен орган не може да се сравни с човешките. Ние сме напълно объркани. Надявах се да сме в състояние да определим какво е предизвикало смъртта на създанието. Не успяхме. Докато не разберем как функционира организмът им, е невъзможно да открием причината за смъртта или каквото и да било друго.

— Значи твърдиш — каза президентът, — че е невъзможно да общуваме с тях. Ако можехме по някакъв начин да поговорим с тях, било то със знаци или нещо…

— Не е възможно — прекъсна го Алън. — Изобщо не е възможно.

— От думите ти излиза — каза Уайтсайд, — че просто трябва да си седим и да го приемем спокойно. Тази работа с колите. Да пратим по дяволите Детройт. Детройт и много други места. Армията има договори…

— Ех, защо посетителите не дойдоха при нас! — възкликна президентът. — Защо не дойдоха и не се опитаха да ни съобщят намеренията си…

— Под „нас“ имате предвид правителството, нали? — попита Алън.

Президентът кимна.

— Това, което никой не може да разбере — каза Алън, — е абсолютно чуждият характер на тези същества. Те са ни по-чужди, отколкото е възможно да си представим. Според мен са кошеровиден организъм — каквото знае, вижда или чувства един от тях, разбират го и всички останали. Такова общество не би имало нужда от правителство. Изобщо не биха си и помислили за него. Не биха могли да разберат какво представлява, защото никога не са имали нужда от идеята за правителство.

— Трябва да направим нещо — рече генералът. — Трябва да се защитим. Трябва да предприемем някакви действия.

— Стига вече! — каза президентът. — Преди няколко дни тук, в този кабинет, ти ми каза, че посетителите могат да издържат на всякакво оръжие, освен ядреното. Така сте били изчислили. А ние не можем да използваме ядрени бомби…

Алън се изправи на стола си и възкликна:

— Значи все пак е имало огнево изпитание! Непрекъснато чувах разни слухове. Но, естествено, си мислех, че ако е имало такова нещо, щях да съм информиран. Кажете ми, защо не бях информиран? Откритията ви биха могли да хвърлят известна светлина…