Посетителите - Страница 61

— Току-що се прибирам — каза тя. — Тъкмо влизам. От летището. В града ли си? Май не се обаждаш оттук. Чува се слабо и по линията има пращене.

— В Айова съм. В едно градче, наречено Дикс Ландинг. На Мисисипи, срещу долината Уинишийк. Чувала ли си някога за тях?

— За Дикс Ландинг не. Смътно си спомням нещо за Уинишийк. Чувала съм да я споменават. По дяволите, какво…

— Кати, отидох в онази ферма в Айова. Разговарях със 101. Той отново ме взе вътре…

— Той си те е спомнил?

— Така ми се струва. Всъщност не разговаряхме. Той ми говореше и ми показваше. Останах с впечатлението, че това, което ми каза, е важно. Но не мога да съм сигурен дали е важно за нас, или за 101 и за другите посетители.

— Но защо си в Дикс Ландинг? И в Уинишийк!

— Той ми показа къде да отида. Не знам какво има тук. Е, всъщност знам — поне отчасти. Има едно място, наречено Гъшия остров. Трима от посетителите са там. Но не знам защо е важно. Знам само, че е. Това ми внуши 101. Че трябва да отида там. Искам да дойдеш с мен, Кати. Ако има нещо важно, ти ще бъдеш там първа. Занимаваш се с посетителите от самото начало.

— Добре — каза Кати, — ще дойда колкото мога по-бързо. Кажи ми как да стигна до Дикс Ландинг и идвам след няколко часа.

42. Минеаполис

Продължаваха бдението си от дни, но сега то завърши. Групата на Любовниците, които се бяха разположили на пистата още в деня, в който посетителят бе кацнал там, объркано и мълчаливо наблюдаваше как посетителят бавно се издига над пистата и отплува в небето.

— Провалихме се — каза един мършав младеж с дълга коса и аскетично лице.

— Не сме се провалили — възрази високото момиче до него. — Той усети любовта ни. Знам, че усети любовта ни.

— Но не ни даде никакъв знак. Не ни взе в себе си. Взимал е други…

Един пазач от летището — един от многото, които охраняваха барикадите, разположени около посетителя, каза, без да се обръща конкретно към никого:

— Хайде, разпръсвайте се. Всичко свърши. Защо не си отидете вкъщи?

— Защото вече сме си вкъщи — отговори младежът с аскетичното лице. — Нашият дом е Земята. И Вселената.

— Не мога да разбера тези деца — обърна се пазачът към един от колегите си. — Можеш ли да ги разбереш? За Бога, тук са от дни и просто си седят и зяпат умилно.

— Не — отвърна другият пазач. — Не ги разбирам. Даже не съм се опитвал.

— Хайде, отивайте си — каза първият пазач на групата на Любовниците. — Представлението свърши, приятелчета. За вас не остана нищо.

Тълпата започна да се разпръсва, като бавно освобождаваше пистата.

— Изобщо не трябваше да ги пускат тук — каза вторият пазач. — Това е нарушение на правилата. Някой можеше да загине.

— Нямаше никаква опасност — отвърна първият пазач. — Пистата беше затворена. Ако не ги бяхме пуснали, щеше да се наложи да се бием с тях дни наред, за да ги задържим. Но трябва да им се признае: щом влязоха, се държаха добре. Не ни причиниха никакви неприятности.

— Обичаха го — каза вторият пазач. — Показваха му любовта си. Чувал ли си някога подобна глупост?

Другият пазач изсумтя от възмущение.

По това време посетителят вече бе малка точица в небето на запад.

В редакцията на „Трибюн“ Голд затвори телефона и каза на Гарисън:

— И онзи от магистрала 12 си е тръгнал. Издигнал се е и е отлетял горе-долу по същото време като другия на летището.

— Почти като по даден сигнал, който им е съобщавал да тръгват — каза Гарисън. — Какво ли възнамеряват да правят?

— Това е втората фаза — отвърна Голд.

— Какво искаш да кажеш с това „втората фаза“?

— Ами, първата фаза беше, когато пристигнаха и ни разгледаха. Сега са свършили с това и започват нещо друго.

— И как стигна до това заключение?

— Не знам, Джони. Просто предполагам.

— Може би са свършили с това, за което са дошли. Може да отлитат в космоса, да се струпат отново и да се приготвят да отлетят някъде другаде. Може би ги виждаме за последен път.

Хал Ръсел, завеждащият кореспондентския отдел, влезе и се приближи до редакторското бюро.

— Току-що се получи един материал — съобщи той. — Заминават си навсякъде. Не само тук.

— Защо не се обадиш в Лоун Пайн? — обърна се Гарисън към Голд. — За да разбереш какво става там.

Голд взе слушалката и започна да набира.

— Нещо друго? — попита Гарисън. — Някакви намеци? Някакви заключения?

— Нищо — отвърна Ръсел. — Само това, че си тръгват. Бяха тук и сега си тръгват.

— По дяволите! — изруга Гарисън. — Как да се оправим с такава история? Тук има нещо. Някой трябва да се разрови и ми се иска това да сме ние. Знам, че има нещо, но как да се доберем до него?

— Джей и Кати — каза Ръсел. — Те знаят най-много за посетителите. Може да имат някакво предложение.

— Кати не е тук — рече Гарисън. — Замина на лов на диви гъски. Обади ми се снощи. Каза, че е попаднала на нещо, което можело да се окаже важно. Не поиска да ми обясни какво. Каза, че трябвало да й се доверя. Ал ще се ядоса. На практика ми заповяда да я върна от Лоун Пайн. А ето че пак я няма.

Той огледа помещението и попита:

— Къде, по дяволите, е Джей? Защо не е на бюрото си? Има ли някой, който да знае къде може да е? Знаеш ли нещо, Ани?

Секретарката поклати глава.

— Не се е мяркал. Не знам къде е.

— Може да си е вкъщи — предположи Ръсел.

Голд затвори телефона и каза:

— Посетителите в Лоун Пайн също са изчезнали. Някои от малките още са там и дояждат балите.

— Какво мисли Нортън за всичко това? — попита Гарисън.