Посетителите - Страница 60

Алън замълча и погледна подред всички.

— Ами, това е — завърши той. — Звучи невероятно и аз продължавам да си напомням, че сигурно е така. Извънземни, казахме ние. И те са си извънземни. Това, което ме безпокои и не ми дава да спя, е следното: ако са толкова различни от нас във физическо отношение, колко различни са в умствено? Какъв е шансът ни изобщо да ги разберем, каква е надеждата те някога да са в състояние да разберат нас?

— Сигурно интелектуалните различия не са толкова огромни, колкото физическите — отвърна Портър. — Изглежда, че досега те са успели да напреднат доста в разбирането си за нас. Като че ли някак си усещат много неща, които не би трябвало да усещат. Придържаха се доста добре към принципните правила на човешкото поведение.

— Надявам се да си прав — каза Алън. — Искрено се надявам да е така.

После се обърна към президента:

— След няколко седмици може да знаем повече. Може да открием, че някои от сегашните ни разбирания са погрешни. Може да се наложи да изменим някои от теориите си. Или да се натъкнем на някои нови, съществени данни. За момента като цяло ви казах всичко, което знаем. Разбира се, можем да се задълбочаваме в специализираната материя безкрайно, но сега това е безсмислено.

Той се изправи и се поколеба за миг, после каза:

— Има и още нещо. Любопитно е, но може би не чак толкова важно. Но хвърля известна светлина върху посетителите. Чули сте за 101, разбира се.

Президентът кимна.

— Посетителят, който се е приземил пръв в Лоун Пайн. Разбрах, че сега е кацнал в Айова.

— Точно така — каза Алън. — Пази една нива, която фермерът току-що бил разорал. Човекът твърди, че посетителят летял назад-напред из нивата, сякаш засаждал нещо. И щом някой се приближал, го прогонвал. Един от нашите наблюдатели обаче успя да се добере до края на нивата, без да бъде прогонен. И откри, че посетителят е засадил борови семена. Преди бяхме донякъде озадачени от факта, че сред отпадъците, изхвърляни от посетителите след повалянето на дърветата, изобщо няма никакви семена. Вече знаем защо. Посетителите са ги отсявали и са възнамерявали да ги засадят.

— Ще измине дълго време, докато поникнат нови борове — каза президентът. — 101 може да се наложи да прекъсне работата си, за да охранява насажденията.

— Навярно не — отвърна Алън. — Нашият наблюдател е забелязал, че известен брой семена вече са поникнали. Специалистите по лесовъдство ни казаха, че подобно нещо не би могло да се очаква толкова бързо. Предполагаме, че 101 е обработил семената по някакъв начин, за да ускори процеса на поникване и изобщо растежа им.

— А това поставя пред нас нов проблем — каза Уайтсайд. — Стотици, ако не и хиляди посетители ще вземат нивите и ще ги засадят, като прогонят законните им собственици. Фермерите ще се възпротивят.

— Отначало — рече президентът — изпитвах неприятно чувство към посетителите. Нещо като бодване под лъжичката. Струва ми се, че се дължеше отчасти, ако не и изцяло, на факта, че съм чисто политическо животно. Имам политически нервни окончания. Подсъзнателно усещам всяка опасност. И все пак разбирах, че при тази работа с посетителите, ако направя погрешна стъпка, мога да се самоубия политически. Но постепенно стигнах до схващането, че можем да живеем заедно с тях. Струваше ми се, че посетителите мислят почти като нас. Само да можехме да общуваме с тях, сигурен съм, че щяхме да постигнем пълно разбирателство. Фактът, че 101 е засадил борови семена, потвърждава разсъжденията ми. Засаждането на растения свидетелства за наличието на идея за земеделие и за съхраняване на ресурсите. И в това отношение те мислят като нас.

Алън понечи да се обади, но се отказа.

— Искаше да кажеш нещо — обърна се към него президентът.

— Да — рече Алън. — Чудех се дали трябва, но няма причина да не го кажа. Навярно не е съществено, но за мен е интересно. Спомняте ли си, че когато първият посетител се приземи в Лоун Пайн, той кацна върху една кола и я смачка?

— Да, спомням си. За щастие, в нея нямаше никого. Чудехме се какво ли е станало със собственика й и защо не се появи.

— Точно така — продължи Алън. — Откарахме автомобила, ако си спомняте.

— Да — потвърди президентът.

— Е, сега вече знаем. От номера на колата. Собственикът е млад учен, лесовъд от университета на Минесота. Казва се Джери Конклин. Няколко дни след инцидента се е върнал в Минеаполис. Както разбрахме, засега не е казал на никого, че колата му е била смачкана. Не е подал и застрахователен иск. Очевидно известно време се е държал съвсем нормално, но сега, след като научихме кой е, е изчезнал. ФБР го издирва.

— Какво очаквате да научите, когато го откриете? — попита Уайтсайд.

— Всъщност не знам. Трябва да признаете обаче, че реакцията му е странна. Трябва да има някаква причина да не разкаже на никого какво се е случило. Странно е също, че не е подал застрахователен иск. Дори не е издирил кой е откарал колата му. Не мога да се освободя от чувството, че той знае нещо, което би могло да ни е полезно.

— Когато го откриете — каза президентът, — а аз предполагам, че ще го откриете, внимавайте с него. От моя гледна точка той не е извършил никакво престъпление, освен че си е държал устата затворена.

41. Минеаполис

Когато Кати влезе в апартамента си, телефонът звънеше.

— Джери, къде си? — каза тя в слушалката. — Гласът ти звучи развълнувано — или тревожно. Какво става?

— Опитвах се да се свържа с теб — отвърна той. — Звънях в апартамента и службата ти. Казаха ми, че си в Лоун Пайн, и се обадих там. Вече беше заминала.