Посетителите - Страница 44

Репортерът погледна огромната чернота на посетителя, увиснал над пасището, и каза:

— Струва ми се, че върху него е написано нещо. Приближавали ли сте се достатъчно близо, за да видите какво е?

— Да — ясно като бял ден — отвърна фермерът. — Числото 101, написано със зелена боя. Кой ли проклет глупак би направил подобно нещо?

В един средно голям град в Алабама изграждането на стадион бе от години източник на напрежение сред местното население. Водеше се яростна борба около финансирането, местоположението и вида му. Но накрая спорът бе уреден, а стадионът — построен. Въпреки всички разочарования около окончателното решение, той все пак беше обект на гражданска гордост. Беше изчистен и лъснат за първата спортна среща, а преди това щяха да го осветят. Тревата (истинска, а не изкуствена) беше като зелен килим, паркингът — от чист асфалт, а самият стадион грееше с многобройните си цветни знаменца, които плющяха на вятъра.

В деня преди освещаването една огромна черна кутия се спусна и кацна бавно и грациозно в стадиона, като се носеше точно над зеленото игрище, сякаш гладкият, така грижливо окосен килим, бе предназначен точно за място за кацане на големи черни кутии, които пристигат от синевата.

Щом първоначалният изблик на ярост малко поспадна, започна страхотен наплив от официални комитети и любопитни групи граждани. Беше изразена известна надежда, че посетителят може да остане за няколко часа и да отлети. Но това не се случи. Той си остана в стадиона. Освещаването беше отменено, а срещата — отложена, което почти оскверни свещения график на лигата.

Напливът на различни групи продължаваше. От време на време се правеха предложения и след отчаяни усилия се отхвърляха като непрактични. Възцари се мълчаливо гражданско отчаяние.

Заместниците на шерифа, които охраняваха стадиона, заловиха и арестуваха малка група от спортни ентусиасти, опитващи се да проникнат в района с кутия динамит.

В Пенсилвания друг посетител се настани в картофена нива. Собственикът на нивата натрупа до посетителя огромна купчина дърва, поля я с бензин и я запали. Посетителят изобщо не се възпротиви.

27. Лоун Пайн

Сали, сервитьорката в кафене „Пайн“, донесе на Франк Нортън чиния с яйца и шунка и седна на масата да си поговорят. Вратата се отвори и се появи Стифи Грант.

— Ела насам, Стифи — извика го Нортън, — седни с нас. Ще ти взема нещо за закуска.

— Много мило от твоя страна — каза Стифи. — И ако нямаш нищо против, ще те заведа там. Ходих да гледам как нашите посетители повалят дърветата. Беше бая ходене, но станах преди зазоряване и успях да стигна рано, преди да се появят разните му туристи. Само пречат. Исках да видя дали не започват да се пъпкуват, като онзи, дето беше тука по-рано.

— И пъпкуват ли се? — попита Сали.

— Е, не още. Струва ми се, че им трябва малко повече време, отколкото на първия. Но ще започнат всеки момент. Наредили са едни редици от онова бялото… как му викаха.

— Целулоза — каза Нортън.

— Аха, аха — закима Стифи. — Целулоза.

— Откога започна толкова да се интересуваш от посетителите? — попита Сали.

— Не знам точно — каза Стифи. — Май още от началото, когато се приземи първият. Свързан съм някак с тях. Нали беше дошло онова момиче от вестника в Минеаполис и първата нощ дежурих на телефона вместо нея, та да може да разговаря с редактора си, а после пак аз й съобщих, че се е приземила и втора група. Спах навън и ги видях да се спускат. Веднага си казах, че тя сигурно ще иска да знае. Не ми изглеждаше много правилно да отида и да почукам на вратата й посред нощ, такъв стар грешник като мене. Помислих си, че може да ми се ядоса. А тя по-късно ми даде десет долара. Тя и фотографът, дето го водеше. Наистина много мили хора.

— Прав си — каза Сали. — Всички от вестниците и телевизията бяха много мили. Изглежда ми малко странно, че вече ги няма. Разбира се, много хора все още идват, за да видят бебетата посетители. Понякога отиват да видят и другите. Но не са като новинарите. Те са просто зяпачи. Наминават за чаша кафе и поничка, понякога хапнат и по някой сандвич, но не идват да се хранят и никога не оставят бакшиш. Сигурно си мислят, че понеже не купуват много, а и понеже градчето ни е малко, няма нужда от бакшиш.

— Отначало — продължи Стифи — ходех да видя посетителите всеки ден, откакто пристигнаха, и си казвах, че трябва да продължа да ги наблюдавам, тъй че ако нещо се случи, да мога да съобщя на онова момиче от вестника. Но вече не мисля, че това е причината, не и главната причина. Правя го, защото ми харесва да ги гледам. Тогава си казвах, че са дошли много отдалеч и че всъщност не би трябвало да са тук, но вече не мисля така. Знаете ли, че сега ми изглеждат съвсем като хора. Отначало се плашех от тях, но вече не се страхувам. Отивам при тях, протягам ръка, поставям я върху страните им и те не са студени, а топли, съвсем като човешка топлина.

— Ако ще закусваш — каза му Нортън, — по-добре кажи на Сали какво искаш. Вече доста съм те изпреварил.

— Нали каза, че ще ме черпиш?

— Да де.

— Франк, как стана така, че ти…

— Е, кажи го, че съм се поддал на импулс, за който може и да съжалявам. Ако не побързаш…

— Значи — почна Стифи, — искам купчина палачинки с две яйца на очи. А ако имаш малко наденички и едно-две парчета бекон, и повечко масло, нали знаеш…

28. Някъде в Юта

Сержантът каза на полковника:

— Ако тези пикливи учени не настроят камерите и другите си тъпи инструменти по свой вкус по-бързо, слънцето ще залезе и ще трябва да отложим тази работа.