— Искат всичко да е наред — отвърна полковникът. — Трябва да стане още от първия път. Не искаме да се налага втори опит. Може и да не мислиш така, сержант, но тази мисия е от възможно най-висш приоритет. Заповедта е направо от Вашингтон и не можем да си позволим да се провалим.
— Но, за Бога, сър, те гледат онези камери, после през тях, а после пак ги гледат. Правят го от часове. Като сбирщина стари моми, казвам ви. Направиха с тебешир знак върху задния край на посетителя и насочиха пушката натам. Видях го с очите си и знам накъде е насочена. Посетителят не се е помръднал и тя още сочи натам. И още нещо — защо, за Бога, им е тази пушка? Защо не с нещо по-тежко? Не можеш да направиш много на такава голяма маса с трийсеткалибров куршум. Само ще го погъделичка.
— Честно казано, сержант — каза полковникът, — и аз се чудя. Но така пише в заповедите. А те са съвсем конкретни — с трийсеткалиброва пушка от сто метра. Това и нищо друго. Трябва да е с трийсеткалиброва пушка от сто метра, а камерите и другите инструменти трябва да са разположени така, както наредят тези господа…
Полковникът млъкна по средата на изречението, защото един от учените, които си играеха с камерите, се насочи към тях.
— Полковник — каза ученият, — можете да започвате със стрелбата. Преди да стреляте обаче, трябва да сте сигурни, че хората ви са отдалечени най-малко на двеста метра. Подозираме, че обратният изстрел може да е доста мощен.
— Надявам се — каза сержантът, — че електронното приспособление, което монтирахте, ще задейства изстрела.
— Сигурен съм в това — спокойно отвърна ученият.
— А сега, сержант — остро каза полковникът, — вземи да преместиш хората. И да свършваме с това колкото е възможно по-скоро.
Сержантът се отдалечи и започна да крещи нарежданията си.
Ученият попита техника:
— Готови ли са камерите?
— Ще започнат да заснемат със сигнала, който задейства пушката — отвърна техникът. — Заредени са с адски много лента. Но ще я глътнат цялата.
— Полковник — каза ученият, — време е да се изнесем с останалите.
Посетителят стоеше така, както си беше стоял в продължение на часове, неподвижен, насред пясъчната пустош. Кръстът, нарисуван с тебешир, се белееше на черната му стена.
— Това, което ме удивлява, и то адски — каза полковникът, — е как си стои там през цялото време, докато ние се мотаехме наоколо и се подготвяхме за стрелбата. Не знае ли, че сме тук?
— Сигурен съм, че знае — отвърна ученият. — Струва ми се, че просто не му пука. Подозирам, че ни презира.
Накрая ученият се спря и се обърна кръгом. Същото стори и полковникът.
— Сержант — извика той, — разчистен ли е районът?
— Съвсем чист е, сър — кресна в отговор сержантът.
После кимна към мъжа от Вашингтон, който вдигна малкото устройство в ръката си и го натисна с палец.
Пушката гръмна и посетителят гръмна в отговор с поток яростна енергия, която погълна монтираното оръжие. Полковникът вдигна ръка, за да защити очите си от яркия взрив. Когато я свали, видя, че пушката и триногата, на която беше монтирана, са се превърнали в нажежена, блестяща белота. А после бавно започнаха да се свличат на земята. Съседните храсти пламнаха и се превърнаха в пепел.
Полковникът погледна към посетителя. Той все още бе там, където си беше стоял, сякаш нищо не се беше случило, но белият тебеширен знак бе изчезнал.
Стиснал чаша в ръка, сенатор Дейвънпорт обикаляше из стаята.
— По дяволите, Дейв — каза той на Портър, — вие от Белия дом трябва да предприемете нещо. Не можете просто да оставите онези неща да продължават да правят, каквото си искат.
— Но, татко — каза Алис, — те не правят, каквото си искат. Всъщност изобщо не правят нищо.
Сенаторът спря и погледна дъщеря си.
— Не правели нищо! — изрева той. — Използват горите ни, ядат складове за дървен материал. Изядоха и ония коли…
— Стари коли — каза Алис. — Коли на старо, които някой търговец е очаквал да натрапи на нищо неподозиращи хора.
— Търговецът е платил доста пари за тях — продължи баща й. — Взел ги е на консигнация. Отделил им е място на паркинга си. Навярно ги е постегнал. Разчитал е на печалбата си. Заслужил я е.
— Казвате, че правителството трябва да направи нещо — каза Портър. — Какво точно смятате, че би трябвало да предприемем?
— Откъде да зная, по дяволите? — изрева сенаторът. — Не съм президент, не съм и негов съветник. Дори да имах какво да го посъветвам, той нямаше да ме изслуша. Не знам какво става. И никой не знае. Ти си шеф на пресслужбата, защо не ми кажеш какво става? Колко информация криете от хората?
— В общи линии — отвърна Портър, — почти нищо.
— Онова мамино синче, което сте взели за научен съветник, работи по въпроса — каза Дейвънпорт. — Пратил е много хора и харчи милиони за проучванията си. Как така не е стигнал до нищо? Днес чух, че военните са направили някакво огнево изпитание над един от посетителите. Можеш ли да ми кажеш какви са резултатите?
— Не знам — отвърна Портър.
— Дейв, ако знаеше — да приемем, че не знаеш — щеше ли да ми кажеш?
— Сигурно не — отвърна Портър.
Сенаторът се обърна към Алис.
— Ето, виждаш ли? — каза той. — Точно такава арогантност можем да очакваме от онази банда в Белия дом.
— Дейв каза, че не знае — възрази Алис.
— Но също така каза, че дори да знае със сигурност няма да ми каже.
— Трябва да му вярваш дори затова, че е честен с теб, татко.
— Честен бил, по дяволите! Това си е чиста арогантност, казвам ти.