Посетителите - Страница 36

Той тръгна по пътя към посетителя. Погледна назад през рамо и видя, че го следва само един от хората, които бяха стояли заедно с него. Хвърли само бегъл поглед и не можеше да е сигурен точно кой от групата беше. Навярно би могъл да забави ход и да остави другия да го настигне, но реши да не го прави. Не беше в настроение да се излага на безсмислен брътвеж и глупави въпроси. Защо, според вас, се е приземил тук? Какво иска? Какво представлява? Откъде, според вас, идва?

Ускори ход и почти се затича по настилката. Когато се приближи на няколко метра от огромната чернота, се обърна надясно и започна да я заобикаля. Вече не се съмняваше, че това е посетител — огромна черна правоъгълна кутия, без външни съоръжения, изобщо без никакви външни особености. Просто си седеше. Не се движеше. Не бръмчеше и не вибрираше. Гарисън се приближи и постави широко разперената си длан върху страната му. Повърхността беше твърда, но не с твърдостта на метал. Беше топла — топлина, която някак си предаваше усещането за живот. Като докосване до човек. Като галене на куче или котка. Нежна топлина, която говореше за живот, въпреки твърдостта на кожата.

Застанал там, притиснал разперената си длан до топлината на неговата повърхност, той усети как по тялото му пробягва внезапен хлад, хлад, който го накара да стисне зъби и за миг да усети лицето си сковано и кораво, сякаш се вкаменяваше. И едновременно с усещането за хлад умът му изведнъж се хвърли с бясна скорост да го анализира. Не е страх, каза анализът, не е ужас, нито паника, нито желание да закрещиш и да избягаш, нито слабост в коленете — а просто ужасна студенина, която не засяга единствено тялото, но и ума, студенина, която умът не може да разбере.

Той отпусна ръката си и усети как студенината се отдръпва от него — не бързо, а постепенно, докато не изчезна съвсем, макар че споменът за нея остана.

„Докосване до нещо странно“ — помисли си той. Но всъщност беше нещо повече от това. По-скоро бе допир до нещо, което не можеше да проумее, което никое човешко същество не бе в състояние да проумее. Докосване, което беше съчетание от студенината и безпределността на дълбокия космос, от блясъка на далечни слънца, от тъмни планети, съвсем различни от Земята, и от необхватността на живота, развил се в мрака на тези планети. Сякаш бе запратен на място, което не познаваше и навярно никога нямаше да разбере, което дори не би могъл да започне да разбира, независимо колко дълго останеше там. Необхватност, точно това беше.

И все пак проклетото нещо изглеждаше толкова обикновено и бе толкова незабележително — като захвърлена стара обувка.

Той се отдръпна и погледна нагоре към огромната черна стена, която се издигаше високо-високо над него: И откри, че каквото и, по дяволите, да беше то, той иска да се приближи отново и да долепи длан до повърхността му, така че да може пак да усети топлината, а навярно и студенината му.

Но не се приближи и не долепи длан до него, а отстъпи няколко крачки, обърна се и забърза към мястото, откъдето беше дошъл. Не тичаше, защото усещаше, че няма причина да тича, просто крачеше широко и решително, за да се махне от него колкото е възможно по-скоро.

Вече беше далеч от посетителя, когато видя, че бяха спрели още няколко автомобила и че групичката от хора на пътя бе нараснала. Не забеляза мъжа, който го бе последвал. Дори да го беше видял, нямаше да го познае, защото му бе хвърлил само бегъл поглед през рамо.

Един мъж от групата пристъпи напред и го пресрещна.

— Какво видяхте? — попита той. — Става ли нещо?

— Защо не отидете и не погледнете сам? — отвърна му рязко Гарисън и го подмина.

Беше странно, че не бе избухнала силна паника. Дори да се страхуваха, те не го показваха. А може би посетителите не вдъхваха страх? Сигурно защото голямата черна кутия не приличаше на извънземно същество. Навярно защото бе коренно различна от общата представа за нещо, пристигнало от космоса. За хора, свикнали с идиотщините по телевизията и фантасмагориите по филмите, действителността сигурно изглеждаше доста обикновена.

Фаровете на колата му светеха и двигателят работеше. Той се качи, дръпна я малко назад, а после зави наляво и пресече ивицата трева, за да влезе в насрещното движение. На километър и половина спря в една отбивка и позвъни от крайпътната телефонна кабина.

Голд отговори на второто позвъняване. Гласът му бе леко развълнуван.

— Радвам се, че се обаждаш — каза той. — Изкушавах се да ти телефонирам аз, но се колебаех, защото си помислих, че спиш.

— Защо ще ми телефонираш?

— Ами, приземил се е още един посетител. Този път точно под носа ни. Кацнал е върху една от пистите на летището.

— Това не изчерпва въпроса — каза Гарисън. — Има и втори. Приземи се на магистрала 12, на около километър и половина източно от търговския център „Ридждейл“. Блокира пътя.

— Там ли си сега?

— Да. Той се приземи на около километър и половина пред мен. По-добре да се върна. Това може да не са единствените приземявания в района. Има ли кого да пратиш, за да наглежда този посетител?

— Не знам. Ще потърся. Джей беше още тук, тъй че го пратих на летището. Заедно с един фотограф.

— Какво става на летището?

— Засега нищо особено. Посетителят си стои там, не закача никого, но хората от контролната кула са на нокти. В момента въздушният трафик не е натоварен, но след няколко часа ще стане. Оставането на посетителя там означава една писта по-малко.

— Някакви новини от кореспондентите? Да е имало приземявания и на други места?