Посетителите - Страница 35

— По дяволите, Джони, знаеш какво имам предвид.

— Да — отвърна Гарисън. — Да, знам.

Магистралата беше сравнително пуста — само от време на време виждаше случайни автомобили. Някои от закусвалните покрай пътя все още работеха, но други бяха тъмни, а в бензиностанциите светеха само самотните бледи лампи на офисите. Далеч на север проблясваха трепкащите светлини на люлеещите се от вятъра улични лампи, които бележеха разрасналите се към магистралата предградия.

„Справихме се добре — каза си Гарисън, като премисляше събитията от изминалите два дни. — Пратихме Кати и Чет в Лоун Пайн веднага след приземяването.“ Кати се бе справила отлично. По едно време той смяташе да прати Джей да я замести, но сега се радваше, че не го беше сторил. В някои отношения Джей би могъл да свърши малко по-добра работа, но не достатъчно, за да оправдае разклащането на доверието на Кати. Работата на редактора е не само да събира материали за вестника, а и да изгради екипа си.

„А освен това — помисли си той, — представихме новините обективно. Написахме ги така, както ги видяхме, предадохме ги с чувство за отговорност. Избягвахме какъвто и да било намек за сензация — през цялото време информирахме прямо и отговорно.“ А имаше моменти, когато бе трудно да се определи едва забележимата граница между сензацията и отговорността.

Небето беше чисто. Голямата ярка луна вече се бе спуснала на запад. Тук, извън отблясъците на центъра на града, небесният свод беше осеян с милиони звезди. През прозореца от лявата страна лъхаше режещо студен въздух. Гарисън се поколеба дали да не отдели малко време за едно хубаво, силно питие преди лягане. Джейн сигурно щеше да е будна, може би в леглото, но все още будна, и щеше да очаква да чуе приближаването на колата му. Когато влезеше, тя щеше да е станала и да го чака. Джони се разнежи мъничко, мислейки си за всичките години, през които Джейн го бе чакала, независимо по кое време. Децата щяха да са заспали и в къщата щеше да се усеща онази странна празнота, породена от утихването на тропота им — щеше да е приятно да поседне за малко в дневната и да пийне нещо заедно с Джейн.

Луната се скри пред него. „Облак“ — помисли си и се втренчи удивено през предното стъкло. По гърба му премина тръпка, защото облакът не беше такъв, какъвто очакваше. Един облак не би се спуснал отгоре и не би се движил толкова бързо. А дори да бе така, щеше да е рехав по краищата, а не толкова черен, толкова ясно очертан и толкова симетричен. Джони свали крака си от педала на газта и бавно започна да намалява. Тъмнината, погълнала луната, засенчваше звездите, които блестяха на хоризонта. Колата отби в дясното платно и спря. Пред него, на не повече от осемстотин метра, тъмнината, която не би могла да е облак, се снижи и кацна на пътя.

Той отвори вратата и стъпи на настилката. Зад него се приближи друга кола и спря. Някаква жена показа главата си през десния прозорец и попита с писклив развълнуван глас:

— Какво става? Какво е онова нещо отпред?

— Мисля, че е нов посетител — отвърна Гарисън. — Като онзи на север.

— О, Боже! — изписка жената. — Да се махаме оттук.

Мъжът зад волана каза:

— Спокойно, Гладис. Може да не е посетител.

Той слезе от автомобила и се приближи до Гарисън, който беше минал пред колите и бе застанал в светлината на фаровете. Изправи се до него, втренчи се в нещото, което се мержелееше на пътя пред тях, и попита:

— Сигурен ли сте?

— Не съвсем — отвърна Гарисън. — Но прилича. Дойде ми на ум, че може да е един от тях.

— Голям е — каза мъжът. — Четох за онзи на север и гледах снимки. Но нямах представа, че може да е толкова голям.

Наистина беше голям. Блокираше пътните платна и ивицата трева, която ги разделяше. Беше черен, правоъгълен и се издигаше високо към небето. След като се приземи, повече не помръдна. Седеше си там — купчина чернота.

Жената също слезе от колата и се приближи до тях.

— Да обръщаме и да се махаме оттук — каза тя. — Не ми харесва.

— По дяволите, Гладис — отвърна мъжът, — стига си мрънкала. Онова нещо на север не е наранило никого.

— Убило е човек. Убило го е.

— След като е стрелял по него. Ние няма да стреляме по него. Няма да го закачаме.

„Трябва да е посетител“ — каза си Гарисън. Беше правоъгълен като на снимките. Отговаряше точно на описанието на Кати за онзи в Лоун Пайн. Освен по размер — Джони не беше подготвен да огромния му, поразителен размер.

Още две коли спряха зад тях. Пътниците им слязоха и се приближиха. Пристигна още една кола, но не спря, а зави, пресече ивицата трева, навлезе в пътните платна, водещи на изток, и изчезна с рев.

В съобщението на НАСА се казваше, че обектът в орбита очевидно е започнал да се разпръсва. „Всъщност той прави адски много повече“ — каза си Гарисън. Това не бе просто разпръсване: посетителите, струпани в обекта, се спускаха към Земята. Един от тях се беше приземил тук, напреки на шосето, и най-вероятно не бе единственият кацнал на Земята. Сигурно имаше и други, пръснати из целия свят. Онова първо приземяване в Лоун Пайн навярно бе само пробно, предварително проучване на положението. Преди да се размножи и да отлети, посетителят от Лоун Пайн бе пратил сигнали до себеподобните си, орбитиращи в космоса, и сега нашествието бе в ход. Гарисън си помисли, че навярно това не е нашествие в класическия смисъл на думата. Разузнавателен отряд — дали пък не беше това? Или беше просто посещение на разумни същества от друг свят, които само наминават, за да кажат „здрасти“?