Посетителите - Страница 31

— Въпреки това не му вярвам. Хич. Той не е от нас, чужд е.

Кати и полицаите стояха но средата на пътя между посетителя и реката, върху която военните инженери бяха монтирали временния мост. Разчистената от посетителя ивица зад и пред тях беше осеяна с бели бали и купчини отпадъци от дървета. И балите, и отпадъците бяха подредени спретнато на равни интервали.

— Другите полицаи — каза полицаят — задържат зяпачите оттатък реката. Пускаме само официалните лица и пресата. Знаете, че сте тук на своя собствена отговорност. Това ви е било обяснено, нали?

— Да, естествено.

— Не разбирам как са се добрали дотук всички тези зяпачи — продължи полицаят. Има около сто души. Блокирали сме всички пътища, обаче някак са се промъкнали.

— Паркират малко преди бариерите — каза Кати — и минават през гората. Ще се наложи да блокирате целия район, за да ги спрете.

— Сигурно сте права — отвърна полицаят. — Но могат да ни причинят неприятности.

— Ето че идват Франк Нортън и Чет, моят фотограф — каза Кати. — Щом дойдат, отиваме при посетителя.

Полицаят сви рамене, после каза:

— Само се пазете. Има нещо, дето не ми харесва. Подушвам го.

Кати изчака Нортън и Чет и тримата тръгнаха по изчистената от дървета просека.

— Джери успя ли да се качи на самолета? — попита Кати. Чет кимна. — Едва успяхме. Оставаха само няколко минути. Дадох му филма. Каза, че ще го занесе. Исках да те попитам — как се появи той тук? Нали беше изчезнал и ти го търсеше?

— Колата му се повредила и дошъл в Лоун Пайн да търси телефон. Просто се срещнахме. Случайност. Никой не знаеше, че другият е тук.

— Изглежда ми добро момче.

— Да, така е.

— Обаче не е много приказлив. Мълчи си.

— Такъв си е — отвърна Кати.

Приближиха се до група журналисти, скупчени от едната страна на посетителя.

— Говори ли с Джони тази сутрин? — попита Кати.

— Да. Проверих за филма. Каза, че някой го бил занесъл във фотолабораторията, така че имало достатъчно време да включат снимките в първото издание.

— А не спомена ли, че ще прати човек да ме замести?

— Нито дума. Очакваше ли?

— Ами, не знам — отвърна Кати. — Има други, които може би, според него, биха свършили по-добра работа. Джей например. Той избра мен, само защото в редакцията нямаше хора.

— Е, не се притеснявай. Джони е честен човек. Докато си вършиш работата, ще те остави тук.

— Ако се беше опитал да прати някой друг — каза Кати, — щях да вдигна страшен скандал. Това си е мой материал, Чет, и имам намерение да продължа с него.

— И ще се бориш?

— Точно така.

— Вижте! — обади се Нортън. — Някой е написал номер на посетителя. Пише 101. Отстрани, до предната част.

Кати погледна и видя номера, написан със зелена боя. Всяка цифра беше висока трийсетина сантиметра.

— Кой ли го е направил?

Чет изсумтя.

— Най-вероятно някой от онези глупаци от Вашингтон. От наблюдателите. Учени! Всичко трябва да им е номерирано за докладите.

— Смешно е.

— Не можем да съдим за работата на наблюдателите — каза Нортън. — Сигурно са имали сериозна причина да поставят този номер.

— Дано да е така — рече Кати.

— Имаш ли някаква представа какво може да са онези подутини? — попита Нортън.

Кати поклати глава.

— Не. Грозни са. Преди то беше толкова симпатично и стегнато, толкова симетрично, а сега цялото е в подутини…

— Говориш, сякаш си го мислила за красиво.

— Може би не точно красиво. А подходящо. Точно такова, каквото очакваш да пристигне от космоса. Симпатично и стегнато, а не ефектно.

— Мили Боже! — възкликна Нортън. — Гледайте!

Една от по-големите подутини, израснали върху посетителя, започваше да се разтваря и от там се появи малко негово копие. Нещото, което излизаше от подутината, беше дълго метър-метър и малко, но освен по размера и по отсъствието на подутини беше точно копие на голямата черна кутия. Подутината се удължаваше и разширяваше и нещото, което се появяваше от нея, се изхлузи и падна на земята. После се обърна и тръгна изправено. Беше блестящо черно — не дълбоко черно като посетителя, а блестящо, сякаш бе мокро. За миг се притисна към земята, без да мърда, а след това бързо се задвижи към задната част на посетителя, като се носеше гладко и тихо във въздуха.

Всички развълнувано отстъпиха назад, за да му направят път. Един телевизионен оператор снимаше бясно.

— Наведете се! Наведете се, де, по дяволите! Махнете се от пътя на камерата. Оставете ме да го заснема!

Докато отстъпваше заедно с другите, Кати яростно си мислеше: „Това обяснява всичко! То е живо. Не е машина, а биологично същество. То е живо създание, защото ражда. Има си бебета!“

Започна да се разцепва още една подутина и оттам се появи още едно малко копие на посетителя. Самият посетител не обръщаше внимание на това, което ставаше, а продължаваше да поваля дървета.

Първото бебе мина зад посетителя, насочи се към една от балите целулоза, издигна се, нападна я, разкъса я на части и погълна целулозата почти по същия начин, по който „майка“ му поглъщаше дърветата.

Чет се затича към него, вдигнал апарата си, после спря и започна да снима, като правеше по няколко пози от едно място, за да хване новороденото от различни ъгли. Другите фотографи също се блъскаха да заемат по-добра позиция и се скупчиха около малкото създание.

— Трябваше да се досетя — каза някакъв мъж, застанал до Кати. — Трябваше да разбера още щом видях тези подутини. Посетителят се пъпкува. А това отговаря на въпроса, който всички си задавахме…