Посетителите - Страница 32

К оглавлению

— Точно така — отвърна Кати. Той е жив.

Мъжът я погледна, очевидно за пръв път. После вдигна ръка към челото си за поздрав.

— Куин — представи се той. — „Ню Йорк Таймс“.

— Фостър — рече Кати. — „Минеаполис Трибюн“.

— Значи сте пристигнали рано — каза той. — Сигурно сте били от първите.

— Вечерта, когато се приземи.

— Осъзнавате ли, че може би отразяваме историята на века? — попита я Куин. — Ако не и на всички времена.

— Не съм си мислила за това — отвърна Кати.

После засрамено добави:

— Съжалявам, господин Куин. Не биваше да го казвам. Да, мислила съм по въпроса.

Вече се бяха появили още бебета — насочваха се бясно към балите, за да се нахранят. Журналистите и фотографите се разпръснаха и вече не бяха скупчени в група.

Едно от бебетата бе паднало. То се люшкаше и трепереше, като животно, което се мъчи да се изправи. Лежеше близо до посетителя, но той не обръщаше внимание на затруднението му.

„Паднало е настрани“ — помисли си Кати. Бедното създание бе паднало настрани и не можеше да се изправи. Макар че не знаеше откъде може да е сигурна, защото, честно казано, просто нямаше начин да знае. Никой не би могъл да каже коя негова част е горна и коя — долна.

Тя бързо пристъпи напред, наведе се, хвана го и го обърна. Бебето светкавично се изправи и се втурна към балите.

Кати се надигна, протегна ръка и потупа напъпилата страна на посетителя.

— Майко — меко каза тя, без всъщност да се обръща към посетителя, защото как ли щеше да я чуе? — Майко, помогнах на бебето ти да се изправи.

Страната на посетителя под дланта й потръпна, а после се нагъна и стисна ръката й. Нагъна се нежно, покри дланта й и я задържа за миг. После се изпъна и отново стана твърда и гладка.

Кати стоеше удивена и потресена, без да вярва, че това наистина се е случило.

„Забеляза ме — помисли си тя смаяна. — Знаеше, че съм тук. Знаеше какво съм направила. Опита се да ми стисне ръката. И ми благодари.“

18. Вашингтон

— Какво знаеш за онази работа с окучването? — попита президентът.

— С окучването ли, сър?

— Да, посетителят в Минесота, си има кутрета.

— Всичко, което знам, са съобщенията на телеграфните агенции — отвърна Портър. — Досега са се появили четиринайсет малки, на път са и още няколко.

— Доста много са — каза президентът.

— Вие навярно знаете за това повече от мен — каза секретарят на пресслужбата. — Доктор Алън е пратил там свои хора. Сигурно ви е докладвал.

— Да, разбира се. Но Алън е баба, а неговите наблюдатели са хора на науката и не казват нищо, докато не изяснят всичко докрай. Не казват какво мислят, защото, ако сбъркат, обичните им колеги учени ще им се подиграват. А това, което казват, е толкова изпълнено с научен жаргон и с толкова много „ако“, „може би“ и недомлъвки, че не можеш да разбереш какво имат предвид.

— Не можете да твърдите, че доктор Алън е некомпетентен — възрази Хамънд. — Той е първокласен учен. Уважават го…

Президентът махна с ръка.

— А, разбира се, че е компетентен и че неговите колеги учени преливат от уважение към него, но не е от хората, с които мога да се разбера. Харесвам хората, които направо ти казват всичко, което мислят. С Алън много често се чудя за какво приказва. Просто не говорим на един и същ език.

— Като оставим всичко това — каза Хамънд, — като изключим жаргона и недомлъвките, какво мисли той по въпроса?

— Озадачен е — отвърна президентът. — Един много озадачен учен. Според мен, отначало е бил убеден, че посетителят е машина, а сега най-малкото трябва да признае, че съществува вероятност да не е. Тази работа с окучването дойде прекалено много за бедния му учен мозък. Всъщност не ме интересува особено какво мисли той, защото със сигурност ще промени мнението си няколко пъти до края на седмицата. Повече ме вълнува въпросът как възприема всичко това страната.

— Прекалено рано е да се разбере — отвърна Портър. — Засега няма сериозни признаци и не е възможно да се прецени обществената реакция. Не е имало никакви вълнения. Каквото и да става, то е в самите хора. Все още продължават да обмислят всичко и ще въздържат чувствата си, докато не го обмислят. Но имам предчувствие…

Той замълча и погледна Хамънд и държавния секретар.

— Хайде, продължавай — подкани го президентът. — Какво ти е предчувствието?

— Сигурно е глупаво. Или поне ще прозвучи глупаво.

— Хайде, продължавай и бъди глупав. Слушам адски много глупави неща. Изслушвал съм ги и доста съм се възползвал от тях. Както и да е, това си остава между нас. Джон и Маркъс няма да възразят. И те са казали своя дял глупости.

— Предчувствието ми е следното — продължи Портър. Не мога да гарантирам, но имам усещането, че тази работа с окучването, както я наричате вие, може да направи посетителя донякъде по-мил за хората. Страната се разнежва ужасно от майчинството.

— Не мога да кажа нищо — намеси се Маркъс Уайт, държавният секретар. — Това ме плаши. Не само че имаме стотици, а може би и хиляди от тези създания в космоса, а сега това, което е тук, започва да се размножава. Какво ще стане, ако всички дойдат тук и започнат да се размножават?

— Хората няма да си помислят за това — каза Портър. — Още не. Поне не веднага. Размножаването може да ни даде малко време.

— Маркъс — каза президентът. — Знам, че си разговарял с руснака. Какво ти каза той?

— Почти нищо. Като че ли очакваше инструкции от Москва. Може би Москва още не знае точно каква линия на поведение да възприеме. Много говори, без да стигне до нищо съществено. Намекна, че неговото правителство може да поиска да участва в изследването на този наш посетител. Не го информирах каква може да е нашата политика. Като начало му казах, че все още смятаме проблема за вътрешен. Аз лично все още смятам, че трябва да дообмислим идеята да поканим за участие чуждестранни учени. Това би допринесло за подобряване на международните отношения и навярно няма да ни навреди особено, ако изобщо ни навреди.