Посетителите - Страница 30

— Не възразявам — отвърна Хамънд. — Това си е твоя работа.

— Както разбирам, станцията продължава наблюдението — каза Алън на Кроуел. — Ще ни съобщят ли, ако се случи нещо? Или ако им се стори, че започва да се случва нещо?

— Да. В мига, в който стане каквото и да било, ще научим.

— Ами ако някой от международните ни приятели предложи да изстреляме ядрена бомба, за да пратим струпването по дяволите? — попита Уайтсайд. — Или, което е още по-неприятно, ако започне да действа на своя глава?

— Хенри, винаги мислиш за най-лошото — каза Хамънд.

— Може да се случи — продължи генералът. — Стига някой да се уплаши достатъчно.

— Това е нещо, за което просто ще се надяваме да не се случи — каза Портър.

— Според мен няма такава вероятност — рече Хамънд. — Може би трябваше да измъкна от леглото и държавния секретар. Трябва да съобщим и на него. Навярно би могъл да закусва с президента. Той и някои други. Министърът на правосъдието например. Ще им се обадя.

— Това ли е всичко? — попита Кроуел.

— Така изглежда.

— Едва ли си струва да се връщам вкъщи — каза Кларк. — След час-два ще се съмне.

— Аз няма да се връщам — каза Портър. — Във фоайето на пресслужбата има една удобна кушетка. Ще се изпъна там. Всъщност кушетките са две. Някой иска ли да дойде с мен?

— Аз ще дойда — рече Кларк.

16. Лоун Пайн

Стифи Грант влезе, тътрузейки крака, в кафене „Пайн“ и се намести на едно от столчетата на бара. При звука от затръшването на входната врата Сали излезе изотзад.

— Работиш ли сутрин? — попита Стифи. — Мислех, че сутрин работи Джуди.

— Джуди е настинала — отвърна Сали. — Замествам я.

Освен тях двамата нямаше жив човек.

— Защо е празно? — попита Стифи. — Толкова народ е надошъл, пък…

— Спят до късно — отвърна Сали. — Онези, които са тук. А мнозина са отседнали в Бемиджи, пътуват насам и обратно. Тук няма място за тях.

— Онези две приятелчета от „Трибюн“ тук — каза Стифи. — Фотографът и журналистката.

— Те пристигнаха рано, докато в мотела още имаше стаи.

— Чудесни са — каза Стифи. — Много са готини. Момичето ми даде пет долара, само за да вися на телефона и да не затварям, за да не може никой друг да заеме линията. Вчера фотографът ми бутна една бутилка да продължавам да наблюдавам какво става оттатък реката, та да може да поспи малко. Трябваше да изтичам и да го събудя, ако стане нещо. Но нямаше нищо. Страхотно уиски. Не като твоите евтини боклуци.

— Наистина са чудесни — каза Сали. — Дават добър бакшиш. Наш’те хора изобщо не дават бакшиш.

— Обаче не са научили много — рече Стифи. — То май няма какво да научиш за онова нещо. Хората от Вашингтон се трепят от работа, но не са стигнали доникъде. Вчера говорих с един. Ровеше из боклука, дето го изхвърля онова нещо — белите бали де. Беше много доволен, ама според мен не е открил нищо особено. Каза, че не откривал никакви борови семенца или почти никакви. Шишарките са разчупени и семенцата са изчезнали. Каза, че било неестествено. Май мисли, че онова нещо събира семената и си ги пази. Казах му, че може ги яде — нали катеричките ги ядат. Но той поклати глава. Май не мислеше така.

— Какво да ти дам, Стифи?

— Дай някоя питка.

— С наденица или с бекон?

— Ами! Много скъпо ги даваш. Нямам толкова пари. Само питки. С много сос. Много обичам сос.

— Сосът е в каничката. Сипи си колкото искаш.

— Добре. И с много масло. С повече масло де. Ама няма да им вдигаш цената заради маслото.

Сали влезе в кухнята, за да изпълни поръчката, после се върна и попита:

— Колко навътре е навлязъл посетителят? От доста време не съм го виждала.

— Има-няма два километра. Движи се право напред, ден и нощ. Изплюва онези бели бали през няколко минути. Като балировачка. И защо ли го прави? Глупаво е. Честно ти казвам, глупаво е.

— Може да си има причина.

— Може, ама не я откривам. И откъде-накъде ще избере нас?

— Трябвало е да се приземи някъде. Просто се е случило да е при нас. Ако е търсело дървета, избрало е добро място.

— Мен ако питаш, лесничеите не са очаровани от него — каза Стифи. — Треперят над всяко дърво. Пък то дървото си е дърво.

— Това е праисторическа необитаема зона — отвърна Сали.

— Знам бе — каза Стифи. — Страшна глупост.

17. Лоун Пайн

Посетителят се беше подул. Имаше подутини по цялото тяло, но продължаваше да поваля и дъвче дърветата или поне да ги смила, и на равни интервали задната му част се плъзгаше нагоре, като изхвърляше бали целулоза и огромни количества отпадъци от сдъвканите дървета.

— Не знаем какво става — каза на Кати един от двамата полицаи. — Може някой от вашингтонските специалисти да знае, макар че се съмнявам. Във всеки случай, не казват нищо, тъй че не сме наясно. Подутините си бяха там сутринта, когато стана достатъчно светло, за да ги видим. Сигурно са се появили през нощта и оттогава все нарастват. Сега са много по-големи, отколкото когато ги видях за пръв път.

— Има ли причина да не ме пуснете по-близо? — попита Кати. — Някои от журналистите са се приближили.

— Но се пазете — предупреди я полицаят. — Не се приближавайте много. Не искаме да има наранени.

— Посетителят не е наранил никого досега — каза тя. — На практика живеем с него, откакто се е приземил, и той дори не ни забелязва.

— А бе знае ли човек — каза полицаят. — Ако бях на ваше място, нямаше да предизвиквам късмета си. Той е убил човек, спомняте ли си?

— Но онзи е стрелял по него.