Посетителите - Страница 20

Чет протегна ръка, за да й помогне да изкатери последните няколко крачки, и го взе.

— Потичай малко — каза той. — Поразходи се. Не спирай да се движиш. Ще се постоплиш. Приличаш на удавен плъх.

— Ти също — отвърна тя. — А и всички останали.

Някои тичаха нагоре по полегатия склон над реката. Тя затича с тях. Високо откъм лявата им страна се мержелееше обектът, паднал от звездите — като някаква огромна стена, достигаща до небето. Грохотът на падащите дървета и дълбокото стържене от сдъвкването им се чуваха вече по-силно.

Фотографите се пръснаха, насочили апаратите си напред.

Тук, отблизо, обектът изглеждаше по-внушителен, отколкото по-отдалеч. Оттук ставаха очевидни истинските му размери. А също и неговото спокойствие — огромната черна кутия се накланяше бавно, без да обръща внимание или поне без да оставя впечатлението, че обръща внимание на хората, които се рояха наоколо й. Сякаш обектът не осъзнаваше присъствието им, сякаш ги пренебрегваше. „Сякаш не съществуваме — помисли си Кати, — сякаш не си струва да ни се обръща внимание — мънички, щуращи се форми на живот, които остават извън неговото внимание.“

Тя се наведе към задния край на обекта и се опита да открие как се движи. Нямаше вериги нито колела, изобщо нищо, което да го задвижва. Всъщност той като че ли нямаше движещи се части, а пък и като че ли никоя част от него не се докосваше до земята. Тя понечи да се наведе и да пъхне ръка между земята и огромната черна маса, за да види дали наистина е така, но в последния момент куражът я напусна. „Ще вземе да ми откъсне ръката“ — каза си тя.

Кутията всъщност не беше кутия. Страната, която можеше да види, се издигаше право нагоре, но задният край (а може би и предният, каза си тя) се извиваше леко навътре, като онази част, която бе най-близо до земята, леко се разширяваше. Поради някаква причина, която Кати не разбираше напълно, цялото нещо й напомняше на костенурка в черупката си.

Тя отиде зад него и подритвайки нещо с върха на обувката си, залитна напред и едва успя да се задържи на крака. Погледна да види в какво се е ударила. Каквото и да бе това, то беше бяло, гладко и близо до земята. Кати клекна и разчисти горската шума, която го покриваше. Беше новоотсечен пън от дърво, отрязан гладко само на няколко сантиметра над земята.

Зашеметена, Кати прокара длан по отрязаната повърхност. От нея сълзяха мънички капчици смола, които изцапаха ръката й. Нещото не поваляше дърветата, както си беше помислила отначало. То ги отрязваше близо до земята и ги буташе с огромната се тежест така, че да паднат пред него.

А това означаваше, че тази жътва на дървета не е просто прокарване на път през тях. Това означаваше, че обектът е предназначен да върши точно това. И докато мислеше, задният край на костенуркообразната черупка потрепна и после се вдигна нагоре — като автоматична врата на гараж, реагираща на сигнал.

Ръбът се плъзна на около метър и половина — два и от вътрешността на нещото бяха изхвърлени три големи бели предмета. Заедно с трите бели предмета внезапно се изсипаха и сдъвкани дървесни кори и борови иглички, които й напомниха на плява, изплювана от балировачка.

После задната стена на обекта се плъзна отново надолу.

„Тръби за отвеждане на отпадъци?“ — зачуди се Кати. Наистина ли беше видяла тръби, през които бяха изхвърлени балираните бели маси и сламата? Не беше сигурна.

Приближи се предпазливо до една от балите, протегна ръка, но после я отдръпна, внезапно уплашена, неизпитваща желание да я докосне. Прокле се ядосано заради боязливостта си и отново протегна ръка. Бялата материя беше опакована и натъпкана здраво, но не бе завързана нито с тел, нито с нищо. Тя зарови пръсти в нея и усети съпротивлението й. После успя да издърпа малко късче от материята.

Приличаше почти на памук. „Смешно — помисли си тя, — бала памук, появяваща се от това чудовище, което яде дървета.“

От отвъдния бряг на реката се донесе металическо скърцане и като погледна, за да открие източника му, тя видя, че от другата страна на моста е спрял голям камион с кран. Кранът повдигаше някакво продълговато дървено съоръжение от каросерията на камиона. Зад него имаше още, подредени едно до друго. Сигурно бяха военните инженери със сглобяемия мост. Може би нямаше да й се наложи да прегазва пак реката. Защото колко ли време е необходимо за сглобяването на един мост. Надяваше се, че няма да е много — щеше да е чудесно, ако не трябваше да влизат отново във вледеняващата вода.

Зад себе си чу тропот на крака и се обърна. Към нея се приближаваше Чет, следван от неколцина фотографи и журналисти.

— Какво става? — задъхано попита той. — Откъде се появиха тези бали?

— Нещото току-що ги изплю — отвърна тя.

Чет се беше привел, залепил апарата до лицето си, другите бързаха зад него. Телевизионните екипи започнаха отчаяно да разполагат оборудването си. Някои използваха ръчни миникамери, останалите нагласяваха триногите и електронната си машинария.

Кати бавно отстъпи назад. Нямаше какво повече да прави — и това беше срамно, помисли си тя. Беше време на почивка за следобедните вестници. Всичко щеше да излезе във вечерните вестници и по вечерните телевизионни новини преди да бъде отпечатан „Трибюн“. Така се случва понякога, каза си философски тя. Печелиш нещо, губиш друго. И нищо не можеше да се направи.

Но какво означаваше всичко това? Това приличащо на кутия чудовище ядеше дървета, а после от другия си край изхвърляше бали с нещо като памук, наред с купищата боклук, който вероятно бе вторичен продукт от изяждането на дърветата. Имаше логика балите да са преработени от смлените дървета, но каква ли можеше да е бялата материя? Трябваше да го знае, помисли си тя, като отчаяно търсеше думата, която сигурно бе някъде в паметта й, натикана там през онези колежански дни, когато се сражаваше храбро, макар и не особено успешно, с биологията. Естествените науки, спомни си Кати, естествените науки и математиката бяха двата й най-слаби предмета и тя никога не се беше справяла много добре с тях.