Посетителите - Страница 18

Латроп тръгна между бюрата, все още стиснал вестника в ръка.

— Добре, Кати — каза Гарисън в слушалката. — Какво научи?

— Първо ми кажи — отвърна Кати — Джери обади ли се?

9. Лоун Пайн

Кати изплува от дълбините на съня си. Някой чукаше на вратата. Прозорците зад завесите се осветяваха смътно от бледата ранна зора. Тя се обърна и потърси с ръка непривичната лампа върху непривичното нощно шкафче. Макар почти да не се виждаше, стаята беше брутално гола. „Къде съм, по дяволите“ — зачуди се тя. После си спомни къде се намира: в Лоун Пайн.

Беше в Лоун Пайн и някой тропаше на вратата.

Тя намери ключа на лампата и я светна. Отметна завивката и потърси с крака пантофите си на пода, намери ги и ги нахлузи. После откри халата си, захвърлен на земята до леглото, и се намъкна в него.

Чукането продължаваше.

— Добре де, добре! — извика тя. — Идвам.

Загърна се с халата и се затътри към вратата, завъртя дръжката и я отвори.

Отвън стоеше Франк Нортън.

— Госпожице Фостър — рече той, — съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, но нещо става. Онова нещо, което падна от небето, сече дърветата и ги дъвче. Поглъща огромни дървета.

— Моля ви — каза тя, — бихте ли събудили Чет? Той е в съседната стая. Номер три. Идвам веднага.

Нортън се обърна и тя затвори вратата. В стаята беше ужасно студено. Когато издиша, дъхът й увисна във въздуха на бледи валма.

Задъхана от студ, тя бързо навлече дрехите си, изправи се пред огледалото и прокара гребена през косата си. Не изглеждаше в най-добрата си форма. Огледа се, но прати всичко по дяволите. Какво може да се очаква от човек, изкаран от леглото по това време?

„Нортън е луд“ — каза си тя. Онова нещо оттатък реката не можеше да яде дървета. Сигурно беше само някаква шега, но Нортън не приличаше на човек, който би губил времето си в шеги. Но защо, по дяволите, онова нещо трябваше да поглъща дървета?

Излезе. Чет вече се бе появил, натоварен с фотографските си принадлежности.

— Изглеждаш добре — рече той на Кати. — Въпреки безбожния час.

— Що не се гръмнеш? — отвърна му тя.

— Съжалявам, че ви събудих още преди изгрев слънце — каза Нортън. — Но си помислих, че ще искате да знаете. Обмислях проблема цели трийсет секунди.

— Всичко е наред — отвърна Кати. — Рискове на професията.

— В града има и други журналисти — каза Нортън. — Пристигнаха през нощта. Направо е пълно. Троубридж от минеаполиския „Стар“, един от канзаския „Стар“, двама от демойнските „Реджистър“ и „Трибюн“. Всички водят фотографи. По-късно сигурно ще пристигнат и още.

— Как са се добрали дотук? — попита Чет. — Пътищата бяха блокирани.

— Щатската полиция ги е освободила. Някои е пуснала, други е върнала. Няколко коли са оставени по шосето. Предполагам, че и вашата е сред тях. Полицаите са ги преместили на банкета. Допускат журналисти и някои други, но държат публиката настрана.

— Има ли хора от телевизията? — попита Кати.

— Няколко екипа — отвърна Нортън. — Вдигат адска врява. Искат да минат оттатък реката, но няма как.

— Няма ли лодки?

— Журналистите вече търсиха. Малцина тук имат лодки. Всички налични съдове са по езерата в района. Никой не плава с лодка по реката.

Излязоха на улицата. Имаше съвсем малко хора. „Сигурно всички са при разрушения мост — каза си Кати, — сигурно гледат как онова нещо дъвче дърветата.“

Доста преди да стигнат реката чуха трясъка на падащо дърво и някакво надигащо се и стихващо стържене.

— Този шум да не би да е от онова нещо, което дъвче дърветата?

— Точно така — отвърна Нортън. — Поваля ги и после ги гълта…

— Но дърветата са големи — възрази Чет.

— И то е голямо — каза Нортън. — Почакайте и ще го видите.

При разрушения мост се беше насъбрала тълпа. На пътя бяха застанали три телевизионни екипа. Колата, която бе сплескана от падналия обект, беше изчезнала. Край пътя беше паркиран полицейски автомобил и на него се бяха облегнали двама полицаи, но полицая, когото Кати беше срещнала тук предишната вечер, го нямаше.

Обектът беше оттатък реката. Дъхът на Кати секна от удивление. Бяха й казали колко е голям, но въпреки това не бе подготвена за размера му. Беше толкова голям, че макар повечето от дърветата да се издигаха над него, все пак стигаше до средата им или дори още по-високо. Голям и черен — най-черното нещо, което бе виждала. Но странно — иначе не се отличаваше с нищо. От него не стърчаха антени. Всъщност от него не стърчеше нищо. Нито едно от онези приспособления, които обичаха да поставят по летящите чинии в телевизионните предавания за НЛО. Просто една огромна черна кутия. И още нещо странно — в нея нямаше нищо заплашително. Нищо, освен размера й, не предизвикваше страх.

Едно от големите дървета бавно се наклони и се стовари на земята. Край обекта имаше купчина отпадъци от други повалени дървета. От нещото се чу стържещ звук — като от сдъвкване и смилане. Падналото дърво сякаш придоби свой собствен живот — въртеше се и се движеше назад-напред. А после бавно бе привлечено към предната част на машината.

— Това проклето нещо просто ги всмуква и ги сдъвква — каза Нортън. — Откакто започна преди около половин час, е изминало разстояние почти колкото собствената си дължина. Пресметнах, че трябва да е към стотина метра или даже повече.

— Какво прави? — попита Кати. — Да не се опитва да си проправи пътека между дърветата?

— Ако го прави — каза й Нортън, — ще му се наложи да измине дълъг път. Гората се простира на повече от трийсет километра и е много гъста.