Посетителите - Страница 11

Спомни си един съвет за изгубил се човек — върви надолу. Вървейки надолу, човек може да стигне до вода и като продължи по течението й, рано или късно да открие хора. Ако тръгнеше надолу, щеше да стигне до реката. А като продължеше по брега й, щеше да излезе на пътя. А можеше да се опита и да пресече реката, което евентуално би го отдалечило доста от Лоун Пайн. Но тази възможност не бе особено привлекателна, защото той не познаваше реката, а пресичането й можеше да е опасно. Можеше да е дълбока или да има силно течение.

Или навярно би могъл да открие нещото, което бе паднало от небето. Ако успееше, обръщайки се наляво щеше да намери пътя към моста. Но дори и в този случай нямаше да може да пресече реката, защото мостът беше разрушен. А и нещото можеше все още да е проснато напреки на реката — беше му се сторило, че го усеща да се движи, но не можеше да е сигурен в това.

То надали беше много далеч. Беше изхвърлен от него и едва ли се бе отдалечил особено, когато падна върху дървото. Бе сигурен, че се е отдалечил на не повече от десетина метра.

Джери тръгна или поне се опита да тръгне. Не стигна доникъде. Блъскаше се в дърветата, оплиташе се в храстите, спъваше се в паднали дънери. Не успяваше да направи и няколко крачки, бе невъзможно да върви по права линия. Той се обърка — нямаше представа къде се намира.

Изтощен от усилието, Джери се облегна на ствола на едно дърво, чиито приведени клони почти докосваха земята. За Бога, изглеждаше невъзможно да се загуби така, дори в мрака.

След кратка почивка се изправи и продължи да се лута сляпо. От време на време се питаше защо просто не се откаже и не дочака зазоряването. Но не можеше да се убеди да го стори. Всяко следващо усилие можеше да има успех. Можеше да открие посетителя от космоса, пътя или нещо друго, което да му подскаже къде се намира.

Най-накрая откри пътека. Не очакваше да открие пътека, но все пак беше по-добре, отколкото нищо и той реши да тръгне по нея. Сигурно щеше да го изведе някъде, стига да можеше да я следва.

Всъщност не я видя. Откри я, като се препъна в нещо и падна по очи върху нея. Беше сравнително чиста откъм препятствия и той опипа с ръце земята, проследявайки тясната, едва оформена пътека. От двете й страни растяха гъсти дървета и храсти.

Имаше само един начин да тръгне по нея — на четири крака, опипвайки пътя с ръце. И така, напълно загубил ориентация, без да знае къде е и къде отива, той залази по пътеката на четири крака.

6. Лоун Пайн

— Не знам къде са, Джони — каза Франк Нортън в слушалката. — Просто не са се появили. Ти каза шест часа и аз ги чаках тук. Може да са попаднали в задръстване.

— По дяволите, Франк. Откога имате задръствания във вашия край? — попита ядосано Гарисън.

— По-лошо е, отколкото в деня на откриването на риболовния сезон — отвърна Нортън. — Движението по всички пътища към града е блокирано. Държавната полиция се опитва да ни отреже от света, но й е адски трудно. Щом по радиото и телевизията започнаха да излъчват бюлетини…

— Вече е твърде късно да правим снимки на онова нещо — каза Гарисън. — Та казваш, че се движело?

— Придвижи се доста преди известно време — отвърна Нортън. — Пресече моста и се насочи към гората. Сега е тъмно. Невъзможно е да се направят снимки. Но аз го снимах преди да се премести…

— Ти си го снимал! — извика Гарисън. — Защо, по дяволите, не ми каза по-рано?

— Джони, снимките не са нещо особено. Не са като онези, които бихте направили вие с професионалните си апарати. Просто го снимах с малък обикновен туристически апарат. Направих два филма, но не съм сигурен дали е излязло нещо.

— Виж, Франк, има ли някакъв начин да ни пратиш тези филми? Би ли искал да ни ги продадеш?

— Да ги продам? Ако ги искаш, твои са, Джони. Бих желал да имам по един екземпляр от тях, това е всичко.

— Не бъди глупав — каза Гарисън. — Тези филми струват пари. Много пари. Има ли някакъв начин да ни ги пратиш? Има ли някой, който би ги докарал дотук? Не искам да ги носиш самият ти. Бих предпочел да останеш там, докато не се появят Кати и Чет.

— Познавам едно момче, което работи почасово на бензиностанцията. Има мотоциклет. Ще ти ги донесе по възможно най-бързия начин, стига да не се убие по пътя.

— Можеш ли да му се довериш?

— Напълно — отвърна Нортън. — От време на време му давам по някоя работа. Приятели сме.

— Кажи му, че го чакат сто долара, ако ги донесе тук до полунощ. Ще задържим част от вестниците, за да пуснем снимките в сутрешното издание.

— Мисля, че точно в момента момчето е на бензиностанцията. Ще се свържа с него. Сигурно ще може да намери някой да го замести. По дяволите, аз лично ще наливам бензин, ако се наложи.

— Има ли други журналисти в града? Да се е появявал някой телевизионен екип?

— Струва ми се, че не. Телевизионни екипи ще дойдат. Предполагам, че Далът ще прати хора, но ако пристигнат, сигурно ще ме потърсят. Досега не е пристигнал никой. Полицията се справя с блокирането на пътищата сравнително успешно. Всъщност до градчето не са се добрали толкова много хора. Някои са оставили колите си и са тръгнали пеш. Пътищата са задръстени от автомобили. Тъй че е по-добре да се измъкнеш от градчето с мотоциклет, отколкото с кола. Момчето, за което ти казах, ще мине по канавките, дори ще прекоси през полето, ако се наложи.

— Действай тогава.

— Веднага. Ако не успея да намеря момчето, ще намеря някой друг. И още нещо, Джони. Как реагира страната?

— Прекалено рано е да се каже — отвърна Гарисън. — Пратил съм човек да разговаря с хората. Влиза по баровете, застава пред входовете на театрите, хваща хората където може и ги пита какво мислят за всичко това. Прави проучване за реакцията на обикновения човек. Защо питаш?