Посетителите - Страница 10

Той се опита да изхвърли тази представа от главата си, защото това си беше меко казано тъпа представа. Но тя продължи да му се натрапва, отказвайки да бъде прогонена, и в този момент от нищото изскочи нова идея, за да се свърже с представата за дървото — неканената мисъл за дом. Но той не знаеше какво може да означава тя. Дали пък не означаваше, че това място му е дом? Той се възпротиви на тази мисъл, защото нещото определено не беше дом. То беше толкова далече от дом, колкото и всяко друго място, което можеше да си представи.

Как му бе дошла наум тази идея? Дали живият чужденец — ако нещото наистина бе жив чужденец — не се опитваше да общува с него, като поражда предположения в ума му, опитвайки се да прехвърли мост над пропастта между техните два разума? Ако беше така, а той не можеше да повярва в това, какво ли искаше да каже чужденецът? Каква можеше да е връзката между дървото и дома? Какъв смисъл трябваше да извлече от двете представи?

Докато си задаваше тези въпроси, той осъзна, че все повече започва да възприема предположението, че голямата черна кутия е посетител от далечния космос и че е не само жива, но и разумна.

Почвата за подобна мисъл беше добре подготвена. От години се говореше и пишеше за това, че някой ден от далечния космос на Земята ще пристигне извънземен разум, за това какви биха могли да бъдат последствията и как би реагирала широката необразована публика. Идеята не бе нова и от години беше улегнала в общественото съзнание.

Заекът се приближи с подскачане към него. Свит към пода, той протегна врат и подуши обувките му. Миещото мече се отдалечаваше бавно. Водният плъх все още не се виждаше.

„Мънички братя — помисли си Джери. — Тези създания са мои мънички братя и всички сме събрани тук като обитатели на онова, което чужденецът смята за чужда планета, за да бъдем изследвани от него.“

Нещо се обви около гърдите му, вдигна го и го запрати към стената. Но той не се удари в нея. В стената се отвори процеп и Джери излетя през него.

Падаше. В тъмнината не виждаше почти нищо, но успя да различи под себе си някакви сенки и вдигна ръце, за да предпази лицето си. Стовари се върху едно дърво и жилавите клони забавиха падането му. Той отчаяно протегна едната си ръка — с другата продължаваше да пази лицето си. Стискайки сляпо, успя да вкопчи пръсти в един клон. Клонът се огъна под тежестта му и забави падането. Джери заопипва с другата си ръка и пръстите му откриха по-голям клон, достатъчно здрав, за да го спре.

Увисна за миг на дървото, приветствайки острия, уханен мирис на бор в ноздрите си. Лъхаше лек ветрец и единственото, което се чуваше наоколо, бе шепотът на иглолистната гора.

Висеше на дървото благодарен — преизпълнен с развълнувана благодарност, че е избягал от вътрешността на онова чуждо нещо. Макар че когато помисли отново, осъзна, че „избягал“ не е най-точната дума. Беше изхвърлен. Те или то, или каквото и да беше нещото, бе взело всичко, което му трябваше от него, и го бе изхвърлило навън. Както навярно преди това бе изхвърлило рибата, а малко по-късно щеше да изхвърли заека, мечето и плъха.

Очите му вече се бяха адаптирали донякъде към тъмнината и той предпазливо се прехвърли от клона към ствола на дървото. Достигна го и го прегърна с ръце и крака, давайки си миг отдих. Клоните бяха гъсти и не можеше да види земята, а нямаше ни най-малка представа на какво разстояние от нея се намира. Не много високо, каза си той, защото нещото надали го бе изхвърлило от повече от десетина метра височина, а той беше падал известно време преди дървото да го спре.

Джери започна да се спуска бавно по дървото. Не беше лесно, особено в тъмнината, защото от ствола растяха много клони и трябваше да маневрира, за да ги избягва. Дървото не беше много дебело и високо — дънерът му не бе повече от петдесет сантиметра, макар че със спускането надолу ставаше по-дебел.

Внезапно краката му докоснаха земята и коленете му се превиха. Джери предпазливо опипа с един крак, за да се увери, че наистина е стъпил на земята, после удовлетворен пусна ствола и се провря през ниските приведени клони.

Застана до дървото и се огледа втренчено наоколо, но мракът бе толкова гъст, че не успя да види почти нищо. Прецени, че е на известно разстояние от пътя, по който бе карал преди да паркира колата си, а после с удивление и малко страх откри, че е загубил всякаква ориентация.

Тръгна напосоки с надеждата да открие място, където дърветата не растат толкова нагъсто, за да може да вижда по-добре, но успя да направи само няколко крачки и се заплете в друго дърво. Опита в нова посока и се повтори същото. Джери се приведе към земята и се втренчи нагоре с надеждата да забележи тъмните очертания на нещото, което бе пристигнало от небето, но не успя.

Застана неподвижно и си каза, че сигурно ще може да види светлините на Лоун Пайн, но не успя да забележи нито една светлинка. Опита се да открие някое познато съзвездие на небето, но там нямаше звезди — или бе облачно, или гората бе прекалено гъста.

За Бога! Беше се озовал тук, загубен сред гората на не повече от километър и половина от градчето — малко градче, разбира се, но все пак градче.

Естествено, можеше да прекара нощта тук, докато не разсъмнеше, но въздухът вече бе леден и до сутринта щеше да стане още по-студен. Можеше да запали огън, каза си той, но после се сети, че няма кибрит. Не пушеше, затова никога не носеше кибрит. А и спускащият се студ не беше единственият проблем. Колкото бе възможно по-бързо трябваше някак си да намери телефон. Кати сигурно беше бясна. Щеше да му се наложи да й обясни какво го е сполетяло.