Посетителите - Страница 71

Откъм тях се появи друга къща, която се носеше на трийсетина сантиметра над земята и се белееше призрачно в сумрака. Щом наближи, Нортън отстъпи неспокойно, готов да се обърне и да избяга. Къщата се приближи, после спря, сякаш за да си намери място. След това бавно и величествено се нареди до другите и остана неподвижна — сега трите стояха в редица, наистина малко по-близо една до друга, отколкото би било обичайно, но иначе почти като три къщи на някоя улица.

Нортън пристъпи бавно към третата къща — и в този момент вътре светнаха лампи и прозорците заблестяха. През тях той видя трапезария, а в нея маса с чаши, чинии и два свещника с високи свещи, които очакваха да бъдат запалени. В дневната светеше екранът на телевизор. Срещу него стоеше кушетка, а из стаята имаше столове и резбован шкаф, пълен с изящни статуетки, наредени до едната стена.

Уплашен, той понечи да се извърне и докато го правеше, зърна сенки, сякаш някой се движеше в кухнята, някой пренасяше вечерята, за да я сервира на масата.

Нортън извика от ужас, обърна се и се затича към реката, където го чакаше кануто.

49. Вашингтон

Отвори му Алис. Хвана го под ръка, дръпна го бързо вътре и затвори вратата зад него.

— Знам — каза Портър. — Часът е безбожен и нямам много време. Но исках да те видя и трябва да се срещна със сенатора.

— Татко е приготвил чашите и те чака — рече Алис. — Гори от нетърпение да разбере защо бързаш да се срещнеш с нас посред нощ. Трябва да има нещо важно.

— Много движение — отвърна Портър. — Много приказки. Не знам дали стигаме донякъде. Чу ли за деловата ваканция?

— Слушах късния бюлетин по телевизията. Татко е ужасно разтревожен.

Но сенаторът не изглеждаше разтревожен. Държеше се като добър домакин. Подаде на Портър чаша и каза:

— Виждаш ли, млади човече, дори не е нужно да питам. Научих предпочитанията ти към питиетата.

— Благодаря ви, сенаторе — рече Портър и пое чашата. — Наистина имам нужда от нещо за пиене.

— Имаше ли време да хапнеш тази вечер? — попита го Алис.

Той я погледна, сякаш учуден от въпроса й.

— Кажи де.

— Боя се, че забравих — отвърна Портър. — Просто не ми е дошло наум. От кухнята пратиха нещо, но по това време имах пресконференция. Когато се върнах, всичко бе свършило.

— Подозирах — рече Алис. — Така че щом се обади, направих малко сандвичи и сложих кафето. Ще ти донеса да хапнеш.

— Сядай, Дейв — покани го сенаторът, — и казвай какво има. Мога ли да помогна с нещо на Белия дом?

— Струва ми се, че можете — отвърна Портър, — но зависи от вас. Никой не ви принуждава. Вие сам ще решите какво бихте искали да сторите.

— Май си имал тежки моменти днес — каза сенаторът. — Предполагам, че още ти е напрегнато. Не съм сигурен, че одобрявам финансовия мораториум на президента, но разбирам, че е нужно да се предприемат някакви действия.

— Страхувахме се от евентуална рязка реакция — поясни Портър. — Ваканцията ще даде време на някои здравомислещи хора да не се поддадат на паника.

— Доларът ще падне на чуждите борси — каза сенаторът. — Независимо какво предприемем, ще падне почти до дъното. До утре следобед може да не струва и пукната пара.

— Не можем да сторим нищо срещу това — отвърна Портър. — Ако ни бъде дадена възможност да спечелим един-два рунда тук, доларът пак ще скочи. Действителната опасност, с която се сблъскваме, е точно тук — Конгресът, пресата, общественото мнение.

— Трябва да доведете борбата докрай — рече сенаторът. — Според мен това е единственото, което можете да направите. Не трябва да отстъпвате.

— Точно това правим — мрачно каза Портър. — Нямаме намерение да признаем, че не сме се справили с положението с посетителите. Няма да се извиняваме.

— Одобрявам това — заяви сенаторът. — Колкото и да не ми харесват някои от нещата, одобрявам тази демонстрация на сила. Така, както е ситуацията сега, имаме нужда от сила в правителството.

Алис донесе поднос със сандвичи и чаша кафе и ги остави върху масичката до стола на Портър.

— Хайде, хапни — настоя тя. — Изобщо не се опитвай да приказваш. Ще приказваме ние с татко. Имаме да говорим за много неща.

— Особено дъщеря ми — каза сенаторът. — Направо ще те засипе с думи. За нея това не е като за останалите — огромно бедствие. Тя го разглежда като възможност за ново начало. Струва ми се, не е нужно да казвам, че не съм съгласен с нея.

— Не си прав — възрази тя на баща си. — И ти — обърна се Алис към Портър — сигурно разсъждаваш като него. И двамата не сте прави. Това може да е най-доброто, което изобщо ни се е случвало. То може да ни разтърси. Може да събуди някакво чувство в националното ни съзнание. Да ни освободи от техническия синдром, който управлява живота ни през последните стотина години. Да ни покаже, че икономическата ни система е прекалено чувствителна и неустойчива, че е изградена на несигурна основа. Може да ни изясни, че съществуват други ценности освен гладкото функциониране на машините…

— И ако ни обърне наопаки — прекъсна я сенаторът, — ако се освободим от това, което обичаш да наричаш тирания на техниката, ако имаш възможност за ново начало, какво би направила?

— Бихме сложили край на надпреварата на плъховете — отвърна тя. — На социалната и икономическата надпревара на плъховете. Бихме работили заедно за постигането на общи цели. Бихме сложили край на личностната конкуренция, която ни убива. Без възможностите за личен напредък, който се основава на и който насърчава технологичната и икономическата ни система, почти няма да съществува стимул да прережеш гърлото на друг човек, за да напреднеш сам. Точно това прави президентът като обявява ваканция за бизнеса, макар че може и да не го подозира. Той ще даде на деловия свят и на обществото време да си поемат дъх и да намерят пътя към здравия разум. Той е съвсем кратък. Само да имаха малко повече време…