Посетителите - Страница 58

— Ами кореспондентското бюро във Вашингтон?

— И те нямат никаква информация — каза Хал Ръсел, завеждащият кореспондентския отдел. — Говорих с Матюс. Нямало нищо, така каза. Абсолютно нищо. Или наистина нямат никаква информация, или я крият. Носят се слухове, но няма как да се потвърдят. Възможно е, ако наистина има нещо, то да е известно на съвсем малко хора. Във Вашингтон, ако повече от десет души знаят нещо, ще се разприказва поне един. Информацията задължително изтича.

— Тогава защо държим Кати в Лоун Пайн? — попита Латроп. — Ако Вашингтон мълчи, какви шансове има тя?

— Кати е дяволски добър репортер — отвърна Гарисън. — Има същия шанс да изрови нещо, колкото и кореспондентът във Вашингтон.

— Мисля, че трябва да я върнем тук — каза Латроп. — С отпуските и всичко останало не ни достигат хора. Бихме могли да я използваме тук.

— Щом искаш — отвърна Гарисън и лицето му помрачня от внезапен гняв.

— Ако все още търсиш автор на обобщаващи статии за посетителите — рече Голд, — Джей има идея. Вчера разговаря с един от университета — от катедрата за изследвания на туземните американци. Човекът сравнява нас и посетителите с индианците и белите хора, когато белите стъпили за пръв път в Америка. Според него причината, поради която индианците накрая загубили, е, че технологията им била разстроена от белите и че в резултат загубили културата си. Поражението им започнало от деня, в който първият индианец поискал да замени каменната си томахавка с желязна секира толкова силно, че склонил да продаде природните си ресурси и да встъпи в несправедливи за него търговски отношения, само и само да я получи.

— Подобен материал би бил косвена пропаганда — възрази Латроп. — И ти, и Джей би трябвало да го знаете.

— Джей нямаше намерение да пише статията само от гледна точка на индианците — поясни Голд. — Искаше да говори с икономисти, историци и много други хора…

Латроп поклати глава.

— При настоящото положение с индианците от Блак Хилс мисля, че не трябва да се заемаме с това. Независимо колко добре е написана статията, независимо колко е обективна, биха могли да ни обвинят в пристрастност.

— Добре де — каза Голд. — Просто го споменах.

39. Айова

Реката клокочеше и заливаше брега. Дикс Ландинг, разположен на речната тераса на няколко метра над водата, се състоеше от няколко разнебитени сгради. Над тях се извисяваха стръмните скали на Айова. В реката се издигаше островче, а самата тя представляваше мрежа от ръкави — тук Мисисипи течеше в обширна низина, истинска водна джунгла. На изток се синееха далечните уисконсински планини.

Джери стоеше на речния бряг и наблюдаваше една лодка, задвижвана от малък, неравномерно бръмчащ двигател. Лодката плаваше несигурно и колебливо по речния ръкав, като подскачаше от силното течение. В задната й част се беше свил прегърбен мъж — занимаваше се с отказващия мотор.

Щом се изравни с площадката на пристана, мъжът обърна лодката към брега и успя да я доближи до клатещия се кей. Когато се качи и я завърза, Джери видя, че е по-стар, отколкото си беше помислил отначало. Косата му беше разрошена и стоманеносива, а раменете му — леко приведени, но движенията му бяха гъвкави и енергични като на много по-млад човек.

Мъжът слезе на брега и Джери го попита:

— Вие ли сте Джими Куин?

Мъжът спря и го погледна с ясносините си очи.

— Аз съм — отвърна той. — Вие кой сте?

— Казвам се Джери Конклин. Казаха ми, че ще пристигнете скоро. Разбрах, че познавате низината.

— От момче познавам Уинишийк — рече Куин. — Викат ми речен плъх и май са прави. Познавам речните ръкави още от деня, в който съм проходил — голяма бъркотия са. Острови, блата, езера и канали — знам ги отначало докрай. Ходил съм на лов и на риба навсякъде тук и съм надзъртал във всяко кътче. Та с какво мога да ви бъда полезен?

— Разбрах, че някои от посетителите са се приземили някъде в района, някъде из ръкавите на реката.

— Посетители ли? Посетители? А, да, сетих се. Чух да ги наричат така. Искате да кажете онези приятелчета, дето са като големи черни кутии и дойдоха от небето.

— Точно така — отвърна Джери. — Говорите, сякаш сте ги виждали.

— На Гъшия остров — каза Куин. — Това е голям остров, точно по средата на низината, на седем-осем километра надолу по течението. Доколкото успях да видя, са трима. Не знам дали са още там. Видях само върховете им да стърчат над дърветата. Свечеряваше се и не посмях да се бавя много. Може би нямаше да остана даже да не се свечеряваше. Призрачни неща са те. Не са си на мястото тук. Карат човек да изтръпва. Не разбрах веднага, когато се появиха. Чак по-късно се сетих, че трябва да са онези посетители. А вие откъде разбрахте? Не съм казвал на никого. Щяха да ми се присмеят. Във всеки случай, ме мислят за луд. Да си кажа правичката, сигурно съм си луд. Прекалено много време прекарвам по реката.

— Ще ме заведете ли при тях?

— Не сега — отвърна Куин. — Не днес. Стъмнява се вече. Човек не трябва да замръква в реката. С мотор като моя пътят до Гъшия остров е дълъг. Нощта ще ни завари по пътя.

— Тогава утре. Или вдругиден, най-вероятно. Има още един човек, който иска да дойде с мен. Може да ми потрябва време, за да я открия, а тя ще трябва да дойде чак от Минеаполис.

— Жена ли е?

— Да, жена.

— Какво ще иска една жена от тез посетители?

— Просто може би знае за тях повече от всички останали.

— Дяволите ме взели — каза Куин. — В наше време човек не знае какво да очаква от жените. Ако ви закарам там, ще получа ли нещо?