Посетителите - Страница 56

Движеше се сред самотна пустош, която обаче като че ли криеше в себе си някаква заплаха. Имаше чувството, че всеки момент нещо ще изскочи от земята, макар изобщо да не можеше да си представи какво би могло да е то.

Вървя сякаш цяла вечност. Имаше моменти, когато му се струваше, че изобщо не напредва, че въпреки всичките си усилия тъпче на едно и също място. За да компенсира, за да превъзмогне това ужасно чувство, че не напредва, той се насилваше безмилостно и понякога дори тичаше. Но бързо се отказваше, защото така се препъваше по-често. После изведнъж стигна. Пред него се издигаше осветената от луната грамада на 101.

Измина със залитане последните няколко метра и се свлече до посетителя, защитен от масивното му тяло от студения северозападен вятър. Изпитваше странното желание да остане, сгушен така, сякаш бе стигнал до някакво убежище и не трябваше да се откъсва от него. Но това беше глупаво, знаеше го, и се изправи с мъка на крака и обори глава на страната му. С мъка си поемаше дъх.

Облегнат на огромната черна стена, която се издигаше над него, той вдигна поглед и видя спокойното блещукане на звездите над извисяващата се чернота на 101. Самотата не изчезваше — самотата и усещането, че е изгубен. Беше си мислил, че навярно ще изчезнат, когато стигне при посетителя, но нищо не се промени.

Беше го направил отново. Беше се върнал пак, за да повтори глупостта, която бе извършил по-рано същия ден, глупостта, започнала с онзи момент в стаята му, когато бе вдигнал слушалката, за да помоли Чарли да му услужи с колата си.

И все пак беше сигурен — не сигурен от гледна точка на логиката, а по начин, който бе отвъд границите на разума.

Дишането му се беше успокоило. Той отстъпи от посетителя и бавно започна да се обръща отново с лице към полето — изпитваше нежелание да се обърне кръгом, да направи онази първа стъпка, която щеше да го отведе обратно в колата, паркирана на настлания с чакъл път.

И в мига, в който направи стъпката, нещо змиеподобно се насочи със свистене към него и го обви през гърдите като с железен пръстен. Полетял във въздуха, той зърна есенно голите поля, слабо осветени от луната, видя обточения с дървета поток, който лъкатушеше в долината, и внезапен проблясък от далечната къща на фермера.

После се озова в онази странна тъмнина, която не беше тъмна, а синя, в усойната влажност, която се таеше в сухия и горещ въздух. Отново видя мекото мъждукане и проблясване, което осветяваше невъзможни форми и което не продължаваше достатъчно дълго, за да може да ги разгледа. Редиците кръгли очи пак го наблюдаваха. Сякаш никога не бе напускал това място.

Беше паднал на колене и сега бавно се изправи. В същия миг залитна под наплива на силните усещания, които нахлуха като че ли отникъде. Пак се отпусна на колене и остана така, с наведена глава, с ръце, опрени на пода, за да не падне по очи.

А усещанията нахлуваха през цялото време като мълнии в мозъка му, толкова много и така мощни, че не можеше да ги сподави, нито пък да разбере какво означават.

— Спокойно — задъхано каза той. — Поспри малко. Дай ми възможност.

Усещанията изчезнаха и той се олюля леко, сякаш се бе опитал да се облегне на нещо, а то внезапно му се беше изплъзнало.

После усещанията се появиха пак, но този път по-леко, като че ли се промъкваха в него, както котка се прокрадва към птичка.

37. Вашингтон

— Татко — каза Алис, — не ми харесват някои от нещата, които чувам.

Отпуснат на стола си, сенатор Дейвънпорт я погледна над ръба на чашата си със скоч и избоботи:

— И какво си чула, мила моя?

— Всички тези разговори в Белия дом — не на всеослушание, а само шушукания — за откриване на някакъв подличък начин да се избавят от посетителите. Например да напръскат с психоделични опиати дърветата, които ядат, или да похарчат милиони за създаването на бактерия или плесен, които да са фатални за тях. Казват, че било по-добре да похарчат няколко милиона, за да се избавят от тях и всичко да си тръгне постарому, отколкото да похарчат същите няколко милиона, за да открият нещо за тях.

— Струва ми се — отвърна сенаторът с необикновено мек тон, — че и аз подочух подобно нещо. Контрол над вредителите — така го наричат. Не да водят борба с тях — просто контрол над вредителите.

Сенаторът се размърда на стола си и погледна Портър.

— Може би нашият приятел от Белия дом би могъл да ни каже нещо по въпроса.

— Мисля — отвърна Портър, — че е по-добре да се въздържа.

— Някои от момчетата, нали знаеш — каза сенаторът, — започват да се вълнуват от положението. Засега само говорят помежду си, но не след дълго могат да излязат извън тези граници.

— Дори само да мислим толкова рано за действия срещу посетителите — отвърна Портър, — ми се струва малко преждевременно. Чувал съм подобни приказки за създаване на болест, която да порази единствено тях. Според мен са само приказки. Никой няма ни най-малка представа как би могло да се постигне. Първо трябва да се разбере какво представляват посетителите и как функционира жизнената им система. Едва когато научим това, можем да открием как биха реагирали на различни микроорганизми. А пък изниква и въпросът как да се поразят само те. Откъде да сме сигурни, че създаденият вирус ще е фатален единствено за посетителите? Можем да попаднем на нещо, което да унищожи и човешката раса.

— Във всеки случай, това е чудовищна идея — каза Алис. — Нямаме действителни оплаквания от посетителите.

— А, това не знам — отвърна сенаторът. — Поговори с някой истински еколог, който се е убедил, че ако не се предприемат действия, тези неща ще унищожат последната останала необитаема зона. И ще чуеш оплаквания. Или с президента на някоя дърводобивна компания, на когото един от нашите големи черни приятели е изял на закуска един-два склада. Или с представител на някоя авиокомпания, който побледнява само като си помисли за възможността някой от самолетите му да се сблъска с приятелския ескорт на посетителите. Или с човек от контролната кула на летището, на когото една от пистите е блокирана и не може да приема самолети.