Посетителите - Страница 53

— С Джери щяхме да ходим на ресторант тази вечер — прекъсна го Кати. — И двамата искахме да се видим. Отдавна не сме излизали на вечеря — на спокойна вечеря в ресторант, а не просто на хамбургер в някое заведение за бърза закуска. Бедният Джери, доста тежко му е било. През шестте години следване е отделял от храната си и се е наемал на случайна работа, за да събере малко пари. Живее в съвсем малка стая. Мислех си, че трябва да се оженим. В такъв случай поне би имал прилично жилище. Но той отказа — не иска жена му да го издържа. Има си гордост и аз го уважавам заради това, но то не ми пречи да изпитвам състрадание към него. А той ще се огорчи, ако разбере, че изпитвам състрадание към него. Затова не мога да му го покажа. Бихме могли да се съберем и така би било по-лесно и за двама ни, но и двамата не искаме. В това няма нищо лошо, много хора го правят. Но и двамата го отхвърлихме. Не знам. Изглежда ми долнокачествено и двамата се съгласихме…

— Всичко ще се оправи — каза Нортън успокояващо. — Трябва му само малко време да защити дисертацията си и да си намери работа…

— Не знам защо ти разказвам всичко това — каза тя. — Не трябваше, но просто го казах. Франк, защо трябваше да споделям с теб тези неща?

— Не знам — отвърна Нортън. — Но се радвам, че го направи. Ако ти е помогнало с нещо, радвам се, че го направи.

Поседяха известно време мълчаливо в есенния следобед, после Нортън каза:

— След ден-два, преди края на седмицата, ще си взема няколко дни отпуска. Правя го всяка есен. Обикновено по-рано от сега. Историята с посетителите ме забави тази година. Ще попътувам из резервата с кану, завързано върху багажника на колата. Ще спра до една малка река и ще прекарам няколко дни в плаване с кануто. Нещо като сбогуване с есенната гора, няколко дни с нея преди да завали и да застудее. Просто ще погреба и ще погледам спокойно, без да бързам. Може би ще половя малко риба. Но най-вече ще гледам.

— Звучи чудесно — каза Кати.

— Мислех си, защо не се обадиш на Джери и не го повикаш да дойде. Кажи на Джони, че си взимаш малко отпуска. И двамата да дойдете с мен на тази малка екскурзия. Ти ще си починеш от своите срокове, а Джери — от науката. И за двама ви ще е адски полезно.

— Сигурна съм — отвърна Кати, — но не мога. Използвах цялата си отпуска през юни, а Джери трябва да работи върху дисертацията си.

— Съжалявам — каза Нортън. — Би било чудесно да дойдете с мен.

— И аз съжалявам — рече Кати. — Много ти благодаря за поканата.

35. Вашингтон

Президентът влезе в пресслужбата, тъкмо когато Портър вече се канеше да си тръгва. Шефът на пресслужбата се изправи изненадано и каза:

— Работите до късно, сър.

— Ти също — отвърна президентът. — Видях, че свети, и реших да намина.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Само да ме изслушаш — каза президентът. — Имам нужда да седна с някого и да си сваля обувките.

Той отиде при канапето до стената и се отпусна на него, протегна крака и сключи ръце зад тила си.

— Дейв — попита той, — наистина ли се случва всичко това, или сънувам кошмар?

— Страхувам се — отвърна Портър, — че се случва. Макар че има моменти, когато си задавам същия въпрос.

— Можеш ли да му видиш края? Някакъв логичен край?

Портър поклати глава.

— Все още не. Но изпитвам някаква вътрешна увереност, че всичко ще се оправи. Дори и най-тежките ситуации обикновено се оправят.

— През целия ден — каза президентът — при мен идват хора. Искат от мен какво ли не. Искат да предприема нещо. Обикновено глупаво, но за хората, които го искат, сигурно не е. Получих цяла купчина писма с искания да определя ден на молитва. Обадиха ми се хора, които винаги съм смятал за разумни, но които ми предложиха да изляза с прокламация, призоваваща за ден на молитва. А дяволите да ме вземат, ако имам подобни намерения. Разбира се, много президенти в различни периоди са призовавали хората на ден на молитва, но само в случаи, когато това явно е било необходимо, а според мен ситуацията сега не е такава.

— Това се дължи на религиозната страст, която разпали идването на посетителите — каза Портър. — Когато хората не знаят какво да правят, изведнъж се обръщат към религията или каквото там може да мине за религия. Това е мистично отдръпване в нереалността, търсене на разбиране на силите, които са отвъд способността ни да ги разберем, търсене на някакъв символ, който да хвърли мост над пропастта към разбирането.

— Да, всичко това ми е ясно — каза президентът, — и в известен смисъл му съчувствам. Но да призова към молитва точно сега означава да преувелича проблема, с който се сблъскваме. Това, което става, ме обърква адски много, но не изпитвам паника. Може би греша, Дейв. Трябва ли да изпитвам паника?

— Мисля, че не — отвърна Портър. — Не става дума за паника. Това, което кара тези хора да искат ден на молитва, е маниакалният подтик на внезапната набожност да принуди всички останали поне да я симулират.

— През последния час се опитвах — каза президентът — да поседя спокойно сам и да се помъча някак си да си изясня с какво всъщност се сблъскваме. Може би съм си мислил, че ако успея да си изясня това, ще съм в състояние да реша какво да правим. Първото нещо, което си казах, беше, че за момента не се сблъскваме с никаква заплаха от насилие и принуда. В действителност посетителите се държат много добре. Струва ми се, че като че ли правят усилие да разберат какво е обществото ни, макар че сигурно има някои негови аспекти, които трудно ще проумеят. И ако наистина е така, казах си, те сигурно имат намерение да действат в границите на нашето общество. Не мога да съм сигурен, разбира се, но така изглежда и аз се поокуражих. Естествено, по всяко време може да се случи нещо, което да промени положението. Полицията в онова градче в Алабама, където посетителят е кацнал на стадиона, е арестувала група глупаци, опитали се да се вмъкнат вътре с кутия динамит. Подозирам, че са искали да вдигнат посетителя във въздуха.