Посетителите - Страница 52

Да беше останал малко по-дълго, да беше поговорил отново с него — и Джери спря, като проклинаше глупостта си. Защото изобщо не бе разговарял с него, не бе разговарял истински с него. Само беше получил впечатления, усещането за дом и чувството за дървета. А тези усещания, горчиво си каза той, може изобщо да не са идвали от 101. Може би бяха дошли от някакви неочаквани отклонения в собствения му ум.

Той се върна при бюрото си, отново седна и за кой ли път придърпа листовете пред себе си и взе писалката. Но не можеше да работи. Буквите, които изписваше, вече не бяха букви, а странни, чужди завъртулки. Той се втренчи в тях, опитвайки се да ги разбере, сепнат от факта, че не е в състояние да го направи, ядосан и объркан.

Може би отговорът бе там, в онази ферма в Айова. Но това бе истинско безумие! Можеше да отиде в Айова, във фермата, и 101 щеше да го прогони, както беше прогонил и фермера. Беше просто чиста фантазия и той го знаеше, но това не променяше нищо. Фантазията си оставаше упорито. Импулсът се превърна в увереност — той трябваше да отиде в Айова. Макар да нямаше представа какво ще прави там.

Той пак се изправи и закрачи из стаята. Бореше се със себе си. Една мисъл го преследваше непрекъснато. Трябваше му отговор и това беше единственият начин, който успя да измисли, за да го намери. Можеше и да не излезе нищо, но не можеше да го подмине. Трябваше да използва възможността. Трябваше да заложи на предчувствието си. Джони Гарисън залагал на предчувствия — нали така каза Кати, и понякога предчувствията му наистина си стрували.

Той води борба със себе си почти цял следобед. Мисълта не изчезна. Трябваше да отиде в Айова. Трябваше да отиде в Айова, а дори нямаше кола. Но Чарли щеше да му даде колата си. Ако го помолеше, Чарли щеше да му я заеме.

Изтощен и потен, Джери вдигна слушалката и набра номера на Чарли.

34. Лоун Пайн

Кати погледна през бинокъла и видя оттатък реката групата хора, които работеха по мъртвия посетител. Нямаше начин да разбере какво правят. Единственото, което успя да определи, бе, че по някакъв начин („Може би с триони?“ — помисли си тя) бяха отрязали парчета от мъртвото тяло — навярно взимаха проби, които да отнесат във Вашингтон или сигурно другаде, за по-сериозно изследване. Работеха с различни съоръжения, но разстоянието беше прекалено голямо, за да може да разбере какво правят. Нямаше възможност да поговори с някой, който да отговори на въпросите й. Секретността бе пълна. Мостът, който военните инженери бяха прехвърлили над реката, беше затворен от национални гвардейци, а други охраняваха речния бряг, за да спрат всеки, който се опита да мине оттатък.

Другите посетители не обръщаха внимание на това, което ставаше край мъртвото тяло, а продължаваха да повалят дървета и да изхвърлят бали целулоза. Някои се пъпкуваха и десетина малки се щураха наоколо, като поглъщаха балите.

Кати свали бинокъла и го сложи в скута си.

— Вижда ли се нещо? — попита Нортън.

— Нищо, което да мога да разбера — отвърна тя. После му подаде бинокъла. — Искаш ли да погледнеш?

— Даже да видя нещо, сигурно няма да мога да го разбера — каза Нортън. — Мислех си, че ще се опитат да пренесат някъде мъртвия посетител. Може би в университета в Минеаполис. Но предполагам, че е твърде голям. Сигурно тежи тонове.

— Може да се опитат по-късно — каза Кати, — но доколкото разбирам, е било важно да вземат тъканни проби колкото е възможно по-скоро, ако изобщо могат да се нарекат тъканни.

Нортън вдигна бинокъла, погледа през него, а после го свали и го подаде на Кати.

— Никога не съм виждала такава секретност — каза Кати. — Нито пък толкова бързо организирана. С Чет пристигнахме само няколко часа след като ни телефонира, но дотогава вече бяха блокирали всичко. Обикновено установяват някакви връзки с обществеността, за да дадат известна представа какво може да става. Но тук няма нищо такова. Дори няма човек, който да каже, че няма да има информация. Просто сме отрязани.

— Във Вашингтон сигурно смятат това за важно. За строго секретно.

— Сигурно — каза Кати. — Нещо повече, били са заварени неподготвени и сега трябва да действат бързо. Кой би очаквал, че някой от посетителите ще умре и ще могат да го изследват? А ако напишем колко строга е секретността, правителството ще възрази. Ще кажат, че преувеличаваме.

— Съвсем скоро — рече Нортън — Лоун Пайн ще се напълни с журналисти. Като преди. Може би тогава някой ще може да изкопчи нещо.

— Опитах се — каза Кати, — но няма от кого да се изкопчи. Само онези тъпи, безизразни гвардейци, които не пускат да се минава. Повечето от тях дори не разговарят. Даже и офицерите. Обикновено офицерите говорят, поне малко, за да ти покажат колко са важни, ако не за друго. Казвам ти, Франк, даже не знам защо съм тук. Със същия успех можех да си седя в редакцията. Тук не правя нищо. По дяволите, не знам какво да кажа на Джони, когато му се обадя. Може би някой друг би се справил по-добре. Може би Джей…

— Не виждам по какъв начин — прекъсна я Нортън. — Както сама каза, тук няма с кого да се говори.

— Това, което ме учудва — каза Кати, — е, че дори няма слухове. При строго секретна ситуация като тази винаги има слухове. Някой чул нещо и започва да го украсява. Но тук няма нищо такова. Стифи знае точно толкова, колкото и аз. Очаквах, че досега ще е чул нещо, което може малко да поукраси и да ми го съобщи. Сали също не знае нищо. Сигурна съм, че ако беше чула нещо, щеше да ми го каже.

— Трябва да постоиш тук — каза Нортън. — Ако стоиш достатъчно дълго…