Посетителите - Страница 41

— В такъв случай — каза Уайт — няма да ни навреди да ги включим. Само ще подобри силно взаимоотношенията ни, и ако не открием нищо, поне няма и да ни струва нищо.

— Маркъс — рече президентът, — ти предлагаш да рискуваме, а това може да се окаже опасно.

— Да го забравим — предложи Малъри. — Съжалявам, че изобщо го споменах. Просто ми дойде наум.

— Целият проблем е — каза Уайт, — че получаваме предложения от добри съюзници и приятели да ни помогнат с каквото могат. Изглеждат искрени…

— Обзалагам се, че са — намеси се Хамънд.

— Единственото, което мога да им кажа — продължи Уайт, без да обръща внимание на Хамънд, — е, че по-късно може да се обърнем към тях, но за момента не знаем с какво си имаме работа.

— Мисля — каза президентът, — че за момента е най-добре да оставим всичко това. Да забравим за другите страни и да разчитаме на себе си. Имало е няколко неголеми вълнения. Ограничени безредици, плячкосвания и палежи на някои места в Чикаго, Ню Йорк и Сейнт Луис. Има ли нещо ново по въпроса, Дейв?

— Нищо сериозно — отвърна Портър. — И тук имаме късмет. Трябваше да подготвим страната. Трябваше да извикаме журналистите веднага, щом открихме, че струпването започва да се разпръсва. Можехме да предупредим хората.

— Още ли те притеснява това?

— Дяволски прав сте, господин президент. Минахме през просото. Беше доста подло да оставим НАСА да пусне онова мъничко съобщение.

— Дейв, вече обсъдихме това.

— Да, зная. И не бяхте прав.

— Но ти се съгласи.

— Не съм се съгласявал. Възразих, а имаше и още няколко, които ме подкрепиха.

— Но само няколко.

— Сър, не можете да проведете една операция по съобщаване на някаква новина с гласуване на мнозинството. Вие си знаете вашата работа, но и аз си знам моята. Точно сега имахме късмет. Надявам се да можем да кажем същото и утре. Това, от което се страхувам, е епидемията от религиозност. Всеки идиот в страната е решил да проповядва. Всички евангелисти свикват молитвени събрания. Всяка малка затънтена черква е пълна с пляскащи, тропащи и пеещи хора. В Минеаполис група хипари второ поколение се е опитала да разкъса полицейския кордон. Искали са да седнат на самолетната писта и да покажат на приземилия се там посетител любовта си.

— Не мисля, че трябва да се тревожим особено за подобни неща — каза Хамънд.

— Емоциите започват да кипят — отвърна му Портър, — макар че голяма част от тях са все още под повърхността. Надявам се да не изкипят. Всевъзможни смесени емоции. Латентни страхове, които лесно могат да се събудят. Религиозни емоции, които могат да излязат извън контрол. На ръба сме на нещо, което може да доведе до кървави улични сблъсъци. Стига само група хулигани да се натъпчат с глупостите за края на хилядолетието…

— Преувеличаваш — каза Хамънд.

— Надявам се да е така — отвърна Портър.

— Не ми харесва това чакане — каза Съливан. — Мисля, че трябва да предприемем някакви позитивни действия. Поне да покажем на хората, че правим нещо.

— Свикахме Националната гвардия — рече президентът. — Провеждаме полеви проучвания.

— Това са пасивни действия — каза Съливан.

— Проблемът е — рече президентът, — че каквото и да направим, сигурно ще е грешка.

25. Университетът на Минесота

Доктор Албърт Бар каза на Джери Конклин:

— Госпожица Фостър ми се обади и ми каза, ме искате да разговаряте с мен, но не се конкретизира. Намекна, че е свързано с посетителите. — После се обърна към Кати: — Уверихте ме, че това не е интервю за вашия вестник.

— Не е интервю — отвърна Кати, — и не се конкретизирах, защото мисля, че Джери трябва да ви разкаже какво се е случило.

— Тревожа се за това — започна Джери, — откакто се случи.

— Моля, разкажете ми какво се е случило — каза Бар. — Започнете отначало.

Той се облегна на стола си и загледа насмешливо гостите си. Имаше пясъчноруса коса, беше много по-млад, отколкото бе очаквала Кати, и имаше фигура на борец. През отворения прозорец на кабинета долитаха звуците на късния следобед в университетското градче: пискливият смях на момиче, подвикванията на студентите, дълбокото буботене на запален автомобил и свистенето на гуми по настилката. Спускащото се на запад слънце изпъстряше прозорците със златни точици светлина през брезата, нашарена с ярки есенни цветове.

— Може би сте прочели за колата, която бе смачкана при приземяването на първия посетител в Лоун Пайн — каза Джери.

— Да не би да е била вашата? — попита Бар.

— Да. Беше. Бях паркирал в края на моста, за да половя риба. Бяха ми казали, че във вира под моста има големи дъгови пъстърви.

Бар не го прекъсваше, макар че на два пъти сякаш понечи да зададе някакъв въпрос. Но не го направи.

Когато Джери свърши, екзобиологът каза:

— Има някои неща, които искам да обсъдя с вас, но първо ми кажете защо дойдохте при мен? Какво искате от мен?

— По две причини — отвърна Джери. — Онази работа с дома. Посетителят си мислеше за дом или накара мен да мисля за това. Премислял съм го непрекъснато и ми се струва безсмислено. Убеден съм, че той предизвика у мен мисълта за дом. В подобна ситуация не бих си помислил за това. А мисълта бе наистина доста силна — не само кратко впечатление, а нещо твърде продължително. Сякаш посетителят или каквото и да бе в него искаше да си мисля за дом и ме принуждаваше да го правя.

— Искате да кажете, че е използвал телепатия?

— Не знам какво е използвал. Ако под телепатия разбирате, че е разговарял или че се е опитвал да разговаря с мен, не, нямаше такова нещо. Опитах се да разговарям с него, което може би беше глупаво, но при тогавашните обстоятелства смятам, че е станало съвсем естествено. Бях там, впримчен на място, което не разбирах, и търсех информация, каквато и да било информация, която да ми помогне да си обясня какво става. Затова се опитах да разговарям с него, да установя някакъв контакт, да потърся някои отговори. Навярно отлично съм осъзнавал невъзможността за такъв контакт, но…