— Има и още нещо — каза тя. — Трябва да положим всички усилия да влезем в контакт с нашия посетител. Сигурно може да ни каже много неща. Неща, за които навярно никога не сме и помисляли. Нови отправни точки и перспективи. Това, което бихме могли да научим от него, може да промени живота ни. Да го преобърне изцяло. Винаги съм си мислила, че някъде по пътя сме тръгнали в погрешна посока. Посетителят навярно би могъл да ни върне в правилната.
— Съгласен съм с теб — отвърна той, — но как да влезем в контакт с него? Възможно е да не излезе нищо. Разговорът трябва да бъде смислен. Това не е лесно. А може и да е неизпълнимо.
— Ще ни е нужно време — каза тя. — Ще трябва да проявим търпение. Трябва да дадем на него и на себе си шанс. Освен това не трябва да правим нищо, което да го накара да си замине. Независимо какво ще ни коства.
— Засега, Алис, не е имало предложение да го накараме да си замине. Дори и да искахме, никой няма ни най-малка представа как да стане това.
Кати се събуди посред нощ, сгушена в леглото, свита в тъмнината и студа на мотелската стая.
Студът, помисли си тя, студът и тъмнината. И знаеше, че не мисли толкова за сегашния студ и тъмнина, тук, в тази малка стая, колкото за студа и тъмнината, през които бе пътувал посетителят, за да дойде на Земята.
Дали не го беше сънувала, почуди се тя, а сънят, сега забравен, да се бе пренесъл в този първи миг след събуждането? Дори да беше така, Кати не можеше да си го спомни.
Но мисълта за посетителя и за ледената празнота на далечния космос все още продължаваше да упорства. От колко ли далеч, зачуди се тя, беше дошъл? Навярно бе пропътувал много светлинни години през всепоглъщащата тъмнина, в която смътно бе проблясвала слабата светлина на непознати слънца. Прекосил космоса, воден от някаква своя цел, воден от душевна празнота, огромна като празнотата на галактическото пространство, воден от глад, различен от този, който би могъл да усети един обитател на планетата Земя, навярно в търсене на Земята или на друга подобна планета. Но защо на Земята или на подобна планета? Защото е търсил планета, на която да растат дървета? Тя разтърси яростно глава — причината сигурно бе нещо повече от това. Трябва да имаше и още нещо освен дърветата.
Може би, каза си тя, просто проучва, прави карта на галактиката или следва някаква неясна, зле скицирана карта, съставена от предишен пътешественик, за да изпълни мисия, която човешкият ум не е в състояние да схване.
Студът и тъмнината, отново си помисли тя, като се чудеше защо непрекъснато се връща към студа и тъмнината. Но трябваше да има и нещо друго. И това навярно бе самотата, нищожността на някое същество в безкрайната бездна, където сигурно не трепка състрадание или дори съзнание, а само едно огромно безразличие, което не забелязва нищо, пресичащо през него. Какво ли създание, зачуди се тя, би могло да се изправи пред това огромно безразличие? Какво ли създание би могло да дръзне да влезе в търбуха на нищото? Какво ли го е накарало да се впусне в безконечната празнота? Сигурно е имало цел — защото, за да стори това, което бе сторило, то трябваше да има цел. Но ако целта му е била Земята, когато се е отправяло на път, то не е можело да знае дали ще изпълни целта си. Навярно никой, дори и в най-близките дълбини на космоса, не би могъл да знае за Земята или да има даже най-бегла представа за нея.
„Бедното самотно същество — помисли си тя. — Бедният гълтач на дървета. Бедното създание, което идва на Земята толкова отдалеч — от огромното безразличие.“
Портър беше навлякъл пижамата си и се приготвяше да си ляга, когато телефонът иззвъня. Той погледна часовника на нощното си шкафче — беше почти два часът.
— Обажда се Джак — каза гласът от другия край на линията. — Джак Кларк. Заспал ли беше?
— След някоя и друга минута вече щях да съм.
— Дейв, струва ми се, че е важно. Можеш ли да дойдеш в Белия дом? Да се срещнеш с нас в твоя кабинет.
— С кои „вас“?
— С мен, шефа на НАСА, научния съветник и Уайтсайд.
— Без президента?
— Той спи. Не искаме да го будим. Има някои неща, за които трябва да поговорим.
— Като например?
— Телефонът ти не е обезопасен срещу подслушване. Не мога да ти кажа. Повтарям, важно е.
— Ще бъда при вас след десет-петнайсет минути.
— Знаеш ли, може би трябва да извикам и шефа на персонала на Белия дом. Имаш ли някакви възражения?
— Хамънд ли? Не, разбира се. Извикай го на всяка цена.
— Добре тогава. Ще те чакаме.
Портър затвори. Какво, по дяволите, имаше пък сега? Кларк беше възбуден и притеснен — можеше да се усети по гласа му. Навярно никой друг не би могъл да разбере, но той беше разбрал. Познаваше Джак Кларк от отдавна.
Погледна още един път към леглото. Защо просто не пратеше по дяволите и Кларк, и останалите? Наистина имаше нужда от почивка. През последните двайсет и четири часа почти не бе спал. Но разбираше, че просто си фантазира. След петнайсет минути щеше да върви по коридора към пресслужбата. Съблече пижамата и тръгна към гардероба, за да си извади чорапи и бельо.
На паркинга, преди да влезе в колата, той изправи за миг глава и погледна към небето. Някъде откъм север се чуваше бръмченето на приземяващ се самолет. Той потърси мигащите му светлинки, но не можа да види нищо. Падналите на улицата листа зашумоляха, вятърът ги понесе по паважа.
В пресслужбата всички освен Хамънд вече бяха пристигнали и чакаха. Телетипните апарати до стената издаваха сподавен шум. От кухнята бяха донесли кафе — върху едно от бюрата бяха поставени блестяща кана и бели кафени чашки.