Посетителите - Страница 6

К оглавлению

— Как изглежда бюджетът, Джим? — попита той Джим Голд, заместник-редактора на отдела за вътрешна информация.

Голд погледна листа в пишещата си машина и отвърна:

— Тънък. Пари няма, Джони. Всъщност изобщо няма нищо.

Иззвъня телефонът. Голд се пресегна да го вдигне, после каза:

— За теб е, Джони. На втора линия.

Гарисън вдигна телефона на бюрото си, натисна бутона и каза:

— Гарисън слуша.

— Джони, тук е Франк Нортън — чу се гласът от другия край. — От Лоун Пайн, спомняш ли си?

— Разбира се, Франк — искрено зарадван каза Гарисън. — Ужасно се радвам да те чуя. Точно вчера разговарях с някои от момчетата тук за теб. Разказвах им как чудесно си се установил. Сам си си шеф, ловиш си пъстърва край града. Тези дни може да намина, най-вече заради рибата. Какво ще кажеш, Франк?

— Джони — каза Нортън, — струва ми се, че имам нещо за теб.

— Франк, май си доста развълнуван. Какво става?

— Възможно е — каза Нортън — да имаме посетител от космоса. Не мога да съм сигурен…

— Да имате какво? — изрева Гарисън и се наведе рязко напред.

— Не мога да съм сигурен — повтори Нортън. — Нещо голямо се появи от небето. Приземи се напреки на реката. Смачка моста.

— Още ли е там?

— Още — отвърна Нортън. — Просто си стои там, където се приземи само преди десетина минути. Огромно е. Голямо и черно. Градът започва да обезумява. Вдигна се суматоха. Беше убит един човек.

— Убит? Как е бил убит?

— Стреля по нещото. То му отвърна. Направи го на сгурия. Видях как се случи. Видях го да стои там и да дими.

— О, Боже! — възкликна Гарисън. — Каква история, и то точно пред теб!

— Джони — каза Нортън, — не мога да съм сигурен какво става. Случи се преди твърде кратко време, за да мога да разбера какво става. Мислех си, че може би ще искаш да пратиш някого тук, за да направи снимки.

— Почакай, Франк — каза Гарисън. — Ще ти кажа какво възнамерявам да направя. Заемам се веднага с това. Но първо ще поговориш с един човек от редакцията. Разкажи му какво се е случило. Разкажи му всичко. Когато свършиш, не затваряй. Аз ще потърся фотограф и ще свърша някои други неща.

— Добре, няма да затварям.

Гарисън покри слушалката с длан и я подаде на Голд.

— Франк Нортън е на телефона — каза той. — Той е собственик и редактор на седмичника в Лоун Пайн. Мой стар приятел. Бяхме състуденти. Казва, че нещо е паднало там от небето. Един човек е бил убит. Паднало е само преди петнайсетина минути. Изслушай това, което има да ти каже, и после го помоли да ме почака. Искам пак да говоря с него.

— Готово — каза Голд и вдигна слушалката на своя телефон. — Господин Нортън, аз съм Джим Голд, заместник-редактор на отдела за вътрешна информация…

Гарисън се завъртя със стола си и се обърна към Ани Дътън, секретарката на отдела.

— Ани — каза той, — свържи се с хората от чартърни полети. Виж дали разполагат със свободен самолет. За… по дяволите, кой град със самолетна писта е най-близо до Лоун Пайн?

— Бемиджи — отвърна Ани. — Би трябвало той да е най-близо.

— Добре. После се свържи с фирмата за автомобили под наем в Бемиджи и уреди да ни чака кола. Ще им се обадим по-късно, за да им кажем кога пристигаме.

Ани вдигна слушалката и започна да набира.

Гарисън се изправи, огледа помещението и потрепери от това, което видя.

В единия ъгъл седеше Финли и печаташе някаква история на машината си. Но Финли беше най-младият в редакцията, все още с жълто около устата. Сандерсън… но и тя не бе по-добра и имаше безотказния навик да пише малко прекалено мило. За Бога, някой ден щеше да й се наложи или да промени стила си, или да напусне Джеймисън. Но Джеймисън беше ужасно муден. Беше много добър да навлезе надълбоко в някой проблем, но прекалено бавен и разсъдителен за история, която се развива бързо.

— Кати! — извика той.

Сепната, Кати Фостър спря да пише, изправи се и тръгна към бюрото му. Едва сдържаше гнева си. Джери още не се беше обадил, а историята й, както я бе написала, й се струваше все по-глупава. Ако пропуснеше концерта…

Голд беше на телефона. Слушаше, говореше само от време на време, а пръстите му чукаха по клавишите на пишещата машина — очевидно си водеше бележки. Ани бе заела другия телефон. Гарисън седеше и набираше.

— Тук е Гарисън — каза той в слушалката. — Имаме нужда от добър фотограф. С кого разполагате в момента? Къде е Алън? Става дума за извънградска задача. Важна. От висш приоритет.

Известно време слуша, после каза:

— О, по дяволите! Искате да кажете, че Алън го няма. Той е човекът, който ни трябва за тази задача. Къде е? Не можете ли да се свържете с него?

Последва изчакване, сетне Гарисън продължи:

— Да, забравих. Сега си спомням. Алън е в отпуска. Добре тогава. Пратете го насам.

Той затвори телефона и се обърна към Кати:

— Имам нещо за теб.

— Не сега — отвърна тя. — Не тази вечер. Не извън работно време. Почти съм привършила за деня. А имам билети за симфонията довечера.

— За Бога, момиче, това навярно е важно. Най-важната задача, която си имала! Може би първият ни космически посетител…

— Първият космически посетител ли?

— Е, може би да, а може би не. Още не знаем много…

Голд му подаде слушалката. Той я пое и каза:

— Един момент, Франк. Само момент.

— Ще чака самолет, готов за излитане — съобщи Ани. — В Бемиджи ще чака кола.

— Благодаря — каза Гарисън. После попита Голд: — Какво научи?

— Добра история, както е тръгнало — отвърна Голд. — Солидна. С много факти. Претрупано е с подробности. Звучи вълнуващо. Нещо наистина е паднало там от небето.