Посетителите - Страница 49

— Нещо друго?

— Ами, почти нищо. Само обичайните новини за посетителите. Преди няколко дни един от тях се появил във ферма в източна Айова, стигнал до прясно разорана нива, прелетял последователно над всички бразди, а после се приземил на съседното пасище. Прогонва всеки, който се опита да приближи до нивата. Изглежда, е наш стар познайник.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Стар познайник ли?

— Върху него е написан със зелена боя номер 101.

Кати рязко се изправи на стола си.

— Това е онзи, който се приземи пръв в Лоун Пайн — каза тя. — Един от федералните наблюдатели написа номера върху него. Бебетата са нейни.

— Нейни ли?

— Ами посетителят роди бебета, нали? Значи е „тя“. Как съм могла да пропусна тази история?

— Не съм я пускал във вестника — отвърна Гарисън. — Извадих я. Беше пълно. Но я запазих. Ще я пуснем довечера. Не знам как стана.

— Трябва да наблюдаваме подобни неща — каза Латроп. — Това е добър материал. Трябвало е да го отразим.

— Ал, случва се от време на време. Не много често. Но се случва. Просто се случва. Чудехме се дали Кати да не отиде в Айова и да проучи ситуацията. Посетителят може да я помни.

— Това е смешно — каза Латроп. — Нито един от тях не е обръщал внимание на човек.

— Откъде да знаем? — попита Гарисън. — Разбира се, никой от тях не се е обърнал да каже „здрасти“, но това не означава, че не забелязват хората. Кати беше в Лоун Пайн няколко дни и…

— И какво от това, ако старият 101 я помни? Не е възможно да го интервюираме. Изобщо няма начин да измъкнем от тях някаква информация.

— Знам — каза Гарисън. — Просто имам предчувствие. Струва ми се, че не е лоша идея.

— Добре. Давай. Ти ръководиш отдела за вътрешна информация. Щом имаш предчувствие…

Вратата се отвори и вътре се напъха Джим Голд.

— Джони — каза той, — Франк Нортън се обажда от Лоун Пайн. Стифи Грант току-що е открил един мъртъв.

— Един мъртъв ли?

— Един мъртъв посетител — отвърна Голд.

31. Вашингтон

Портър вдигна слушалката.

— Дейв — каза президентът, — можеш ли да дойдеш насам? Има нещо, което искам да чуеш.

— Незабавно, господин президент — отвърна Портър, затвори телефона и стана. От бюрото си в ъгъла секретарката му Марша Лангли го погледна въпросително.

— Не знам — каза Портър. — Най-вероятно някакъв проблем.

В приемната беше само секретарката на президента. Портър посочи с пръст вратата и попита:

— Кой е там с него?

— Генерал Уайтсайд — отвърна Грейс.

— Само Уайтсайд?

— Само Уайтсайд. Пристигна преди няколко минути.

Портър почука и отвори. Президентът се беше облегнал на ръба на бюрото си, а Уайтсайд седеше на стола до стената.

— Влизай, Дейв — каза президентът. — Вземи си стол. Генералът има да ни каже нещо доста странно.

— Благодаря ви, сър — каза Портър.

Президентът заобиколи бюрото си и седна зад него с лице към двамата.

— Чух, че си имал тежък половин час на пресконференцията следобед.

— Искаха да научат нещо за огневото изпитание. Казах им, че не съм чул нищо за него.

Президентът кимна.

— Това е добре. Как се реши да пуснеш тази малка лъжа?

— Сър — отвърна Портър, — за повечето неща може и трябва да се говори, но реших, че изпитанието е, ако не секретно, то поне поверително.

— Добре е, че си решил така — кисело каза Уайтсайд.

— По думите ти разбирам, че ще мине доста време, преди да можем да съобщим за това.

— Точно затова те помолих да дойдеш — каза президентът. — Уважавам теб и позицията ти достатъчно и не искам да те оставям да действаш във вакуум. Когато чуеш какво ще разкаже Хенри, струва ми се, ще се съгласиш, че трябва да се запази в тайна.

Той кимна на Уайтсайд.

— Би ли повторил всичко, Хенри?

Генералът се намести по-удобно на стола си.

— И двамата сте запознати с изпитанието. Инсталирахме трийсеткалиброва пушка и заснехме траекторията на куршума с хиляди кадри в секунда.

Президентът кимна.

— Да, знаем това.

— Беше невероятно — продължи Уайтсайд.

— Добре, Хенри. Карай нататък и ни разкажи.

— Когато куршумът уцели посетителя — каза генералът, — кожата му се нагъна. Куршумът не проникна в нея. Просто направи трапчинка. Все едно че си натиснал с юмрук пухена възглавница. Все едно че си натиснал с пръст бузата си. После, почти незабавно, трапчинката възвърна първоначалното си положение и взрив от енергия отскочи обратно, уцели инсталираното оръжие и го стопи. Странното е, че самият куршум не беше отхвърлен обратно, тоест не докрай. Беше отхвърлен на късо разстояние, после падна. По-късно го намерихме на земята, където беше паднал.

Генералът замълча за миг, пое си дъх и продължи:

— Нашите хора ни казаха, тоест нашите учени ни казаха, че посетителят е превърнал кинетичната енергия на куршума в потенциална. И то така, както виждате, че тази енергия да може да се управлява. Не е абсолютно сигурно, но всичко сочи, че посетителят е абсорбирал потенциалната енергия, анализирал я е и е запратил обратно още по-голямо количество необработена енергия, която е разрушила оръжието. То беше уцелено директно, съвсем точно, и това, според учените, се дължи на факта, че нагъването е било параболично, като оста му е била по траекторията на куршума. Нагъването възвърна първоначалното си положение, но толкова прецизно, че е отхвърлило обратно енергията в някаква нова форма точно към източника й. Учените говорят за вълнов импулс или за отразена вълна, но аз не разбирам нищо. Въпросът е, че посетителят прати обратно енергията на куршума или поне същото количество енергия право към оръжието, което го изстреля. Дори изстрелът да е бил параболичен, да речем от минохвъргачка, обратният изстрел на енергия щял да следва прецизно траекторията на мината.