Посетителите - Страница 47

Неподвижният посетител се оказа на по-голямо разстояние, отколкото бе преценил Стифи, но той продължи да се тътри упорито по пътеката, изсечена от нещото, като предпазливо избягваше балите, пуснати от него, и накрая го достигна.

— Какъв е проблемът, приятел? — попита той, вдигна ръка и се опря на черната стена за миг, за да не падне.

И щом го докосна, за да запази равновесие, разбра, че нещо не е наред, че нещо не е съвсем така, както беше преди, макар че му бе нужно малко време да осъзнае какво има.

И после разбра. Посетителят беше студен. Изчезнала бе приятната, приятелска топлота, която винаги беше усещал, когато докосваше някой от тях. Стифи поклати учудено глава и отдръпна дланта си. После направи с препъване десетина крачки покрай черната стена и отново долепи длан до нея.

И продължи да обикаля посетителя и да го докосва. Страните бяха студени, каменно студени. Той се обърна, облегна се на посетителя, а после се свлече и седна на земята.

Студен и неподвижен. Вече не се носеше на няколко сантиметра над земята, а лежеше върху нея.

Можеше ли да е умрял? Можеше ли посетителят да е мъртъв? Студен и неподвижен — това ли бе тяхната смърт? И ако бе мъртъв, защо беше умрял? Какво му се бе случило? И още нещо — ако сега беше мъртъв, значи някога е бил жив, но това не бе новост за Стифи. От дълго време му се струваше, че посетителите са живи. И не само живи, но и приятели. Помисли си го и сам се зачуди, защото бе минало много време, откакто бе имал приятел. Странно, че бе открил приятел сред чужди същества.

Притиснал гръб до студения посетител, без да крие сълзите по небръснатите си страни, Стифи Грант заплака горчиво за приятеля, когото беше загубил.

31. Минеаполис

Ал Латроп, главният редактор, седеше начело на заседателната маса и потропваше разсеяно с молива си. „За какво ли сме се събрали?“ — чудеше се Кати. Бяха само тримата — тя, Джей и Джони. Джони трябваше да е тук, разбира се, но не и другите. Откакто работеше в „Трибюн“, не бяха я викали в заседателната зала. Тук се събираха редакторите, доста преди крайния срок, за да обсъждат материалите, с които разполагат, и да решават какво да правят с тях. Това се правеше обаче в края на деня, а сега бе още ранен следобед.

— Реших — каза Латроп, — че трябва да се съберем и да поговорим за това какви дългосрочни планове ще трябва да разработим за проследяването на историята с посетителите. Откакто започна, свършихме доста добра работа. Справихме се добре — добросъвестно и обективно. Смятам, че ще продължим да правим точно това. Но сега може би е време да започнем да мислим за евентуални нови измерения на въпроса. Джони, ти се занимаваш най-много с нея, откакто първият посетител се приземи в Лоун Пайн. Имаш ли някакви идеи какво да правим сега?

— Ал, много е възможно да е твърде рано да се опитваме да правим нещо повече от това да продължаваме да отразяваме фактите така, както можем — отвърна Гарисън. — Отначало си имахме работа с новост, която шокираше силно сама по себе си. Тогавашната ни грижа, разбира се, бе да не надхвърляме границите на фактологичното и обективно представяне. Самите новини, самото им отразяване имаше достатъчно въздействие. Според мен, а струва ми се и според всички останали, изглеждаше важно да не се обвързваме с каквито и да било материали, които биха могли да усилят въздействието. Всъщност нямаше нужда от това. Джей написа няколко общи статии, но не се ангажира със заключения, които да излизат извън онези, направени преди да се появят посетителите. Статиите му целяха само да информират читателите ни, колкото е възможно по-леко, за какви концепции става дума. Във всичко останало се придържахме единствено към отразяването на новините.

— Но сега — каза Латроп — публиката като цяло е свикнала с положението. Много хора може и да не го харесват, може да го намират доста сложно. Но почти всички разбират, че посетителите са тук и може да поостанат малко. Мисълта ми е, че сега може би е време да се заемем с някои анализи, да се поразровим малко по-дълбоко във възможните последствия…

— И да дадем на читателите си нещо, върху което да се замислят — прекъсна го Гарисън.

— Точно така. Да им подхвърлим няколко въпроса, над които да са замислят.

— Ал, това, което казваш, е съвършено логично — каза Гарисън. — Времето за това е настъпило, но все пак смятам, че е твърде рано. Този вид материали могат да се пуснат само след извънредно внимателно премисляне. Не можем да започнем неподготвени. Трябва да се сдобием с някаква информация или поне намек за някаква информация, преди да започнем да пишем подобни статии. Съгласен съм, че не е необходимо информацията да е толкова солидна, колкото бихме желали при представяне на фактическите новини, но все пак трябва да има нещо. Иначе може да загубим почва. Да се окажем в ужасна грешка.

— Нямах предвид да започнем незабавно. Не съм очаквал да излезете оттук и да започнете да пишете такива материали. Но наистина ми се струва, че трябва да го имаме предвид, да се подготвим умствено за този вид статии. В редакцията разполагаме с много хора, прекарали доста време в наблюдение на посетителите и в писане за тях. В умовете на някои от тези хора вече трябва да се е оформило нещо. Кати, ти и Джей сте може би най-запознати с историята от целия ни екип. Мислили ли сте нещо за положението? Като начало, Кати, какво е отношението ти към посетителите?

— Харесвам ги — отвърна Кати.

— Виж — продължи Латроп, — не очаквах точно това. Но карай нататък и ни разкажи защо ги харесваш.