Посетителите - Страница 4

Остана свит на четири крака, като се опитваше да се пребори с поглъщащия го ужас. В устата му загорча и той преглътна. Стомахът му се беше превърнал в корава кръгла топка и той целенасочено се насили да го отпусне.

Отначало му се струваше тъмно, но носле откри, че има някаква слаба, трепереща светлина, бледосиня с призрачен оттенък. Не беше най-добрата възможна светлина — в нея имаше някаква замъгленост и трябваше да присвива очи, за да може да вижда. Но поне мястото, където се озова, вече не беше тъмно и той не бе сляп.

Изправи се на колене и се опита да разбере къде се намира, макар че това бе трудно, защото със синьото бяха примесени и други светлинки, които припламваха и премигваха толкова бързо, че не можеше да ги види добре и не беше съвсем сигурен за цвета им или откъде идват. Премигването разкриваше за миг особени форми, каквито не бе виждал никога. Странно, защото една форма, независимо каква е, си е просто форма и не би трябвало да предизвиква смут. Помежду припламванията успя да разпознае нещо — редици кръгли предмети, които отначало беше помислил за очи и които се обръщаха да го гледат с фосфоресциращ поглед, подобно на очите на животни през нощта, когато ги изненада лъч светлина. Обаче усети, че нещата, които вижда, всъщност не са очи, нито пък са източникът на бледата, синя, постоянна светлина, която изпълваше това място. Но очи или не, те го наблюдаваха.

Въздухът беше сух и горещ, но в него имаше някакво необяснимо усещане за усойна влажност, навярно поради мириса. Странен мирис — не непреодолима, задушаваща миризма, а просто неудобна по начин, който не можеше да определи, сякаш миризмата можеше някак си да проникне през кожата му и да се пропие в него, да стане част от него. Той се опита да характеризира мириса и не успя. Не беше нито приятна, нито неприятна. Беше различна от всичко, което бе помирисвал.

Но щом въздухът ставаше за дишане, сигурно имаше достатъчно кислород. Забеляза, че се задъхва — поемаше със свистене дъх на големи глътки, за да удовлетвори телесните си потребности.

Отначало беше помислил, че е в тунел, и не можеше да си обясни как си бе въобразил това, защото като се вгледа, успя да види, че е в някакво огромно пространство, напомнящо му за мрачна пещера. Опита се да проникне с очи до края, но не успя, тъй като синята светлина бе прекалено неясна, а премигването затрудняваше зрението.

Изправи се бавно и предпазливо, като почти очакваше, че ще удари главата си в тавана. Но успя да застане в цял ръст — за главата му имаше достатъчно място.

В едно далечно ъгълче на ума му се събуди смътно подозрение и той се насили да го задуши, тъй като не му се искаше да го признае. Но постепенно, изправен неподвижно в осветеното от синята трепкаща светлина място, подозрението надделя и той откри, че го приема.

Подозрението му казваше, че се намира в огромната черна кутия, паднала напреки на реката. Въжето или телта, или пипалото, или каквото и да беше това, бе излязло от нея. Беше го хванало и го бе дръпнало тук, по някакъв начин го беше прекарало през външната стена и го бе оставило във вътрешността на кутията.

От едната си страна дочу слаб шум, нещо средно между кикот и давене. Когато се огледа, за да открие източника му, разбра, че нещо шляпа на пода. Наведе се, вгледа се в мястото, откъдето идваше шляпането, и видя, че е риба — дъгова пъстърва, и то голяма. Беше поне половин метър, цялата мускули. Протегна ръка, хвана я и усети здравината й. Стисна я, но рибата се изплъзна и продължи да шляпа по пода.

„Сега — каза си той, — хайде да погледнем на всичко това реалистично. Да се абстрахираме от подробностите и да разгледаме нещата спокойно и сериозно. Да не се хвърляме към заключения, а да се опитаме да бъдем обективни.“

Първо: Огромно черно нещо бе паднало от небето, беше се приземило върху моста и, ако се съдеше по хрущенето на метал, което бе чул, вероятно беше смачкало паркираната му кола.

Второ: Намираше се на място, което би могло да е, и най-вероятно беше, вътрешността на черното нещо: място, съвсем различно от всичко, което някога бе виждал.

Трето: Тук беше вкаран не само той, а и една риба.

Той въведе точките една по една в компютъра на ума си и се опита да ги обобщи. Всичко се свеждаше до едно: беше вътре, някак си бе всмукан в един посетител от космоса, който събираше и разглеждаше фауната на планетата, на която се бе приземил.

Първо самия него, а сетне и рибата. А след малко, навярно и някой заек, катерица, енот, мечка, елен или котка. „След време — каза си той — това място ще стане оживено.“

Блещукащите кръгли предмети можеше да са рецептори, които наблюдават и записват, извличат и натрупват данни, взимат си бележки за него (както и за рибата), долавят всяка вибрация на мозъка му, всяко трепване на душата му, анализират го, определят какъв вид организъм е и го класифицират според някакъв код, натъпкват го в клетки памет, описват го с химически формули, опитват се да разберат какво представлява, какви биха могли да са статусът и предназначението му в екологията на планетата.

Навярно не само онези кръгли предмети вършеха цялата работа. Навярно припламващите светлинки и механизмите зад припламващите светлинки също бяха част от всичко това.

Можеше и да греши. И ако се замислеше сериозно, сигурно щеше да разбере, че греши. И все пак това бе обяснение, което се връзваше със случилото се. Беше видял как черното нещо пада, беше грабнат от реката — спомни си течащата вода под себе си, когато бе издигнат във въздуха, спомни си дългите редици дървета, край бреговете й, спомни си, че беше видял градчето Лоун Пайн, разположено на чакълестата тераса над речното корито. Спомни си всички тези неща, а следващото, което беше видял, бе тъмнотата на това пещероподобно място. Освен вътрешността на предмета, паднал над реката, нямаше друго място, в което би могъл да бъде натикан.