Посетителите - Страница 25

— Или в глупак.

— И това е вярно — рече тя.

Кати се намести в ръцете му. Беше приятно тук. Слънцето пригряваше и не се виждаха никакви облаци. Пред тях бълбукаше потокът — сякаш бъбреше с каменистото си корито. Златистите есенни листа на една горичка трепетлики на другия бряг контрастираше е мрачната зеленина на боровете.

— Естествено разбираш — каза тя, — че те в крайна сметка ще стигнат до теб. Щом успеят да разчетат номера на колата. Или номера на двигателя.

— Да, зная — отвърна той. — Но ми трябва малко време. Трябва да обмисля всичко по-добре. Да се окопитя. Знам какво трябва да правя. Може би дотогава въпросът чия е колата няма да им се струва важен.

— Даже да разберат, че колата е твоя — рече Кати, — не е необходимо да споменаваш, че си бил вътре в посетителя. Изобщо няма да те попитат. Никой няма да заподозре, че има такава възможност. Единственото, което трябва да направиш, е да изчакаш инцидентът да попремине. Според мен много скоро посетителят ще постави пред тях безброй други въпроси. След няколко дни ще трябва да подадеш иск за застраховката на колата. Дотогава сигурно ще разберем кой я е откарал и защо.

— Това може да почака. Обаче имам друг проблем. Трябва да се върна в университета.

— След около час Чет тръгва с колата за Бемиджи, за да прати няколко филма със самолета за Минеаполис. Едно от момчетата, което се навърта край бензиностанцията, тази сутрин отиде и докара колата. Бяхме я изоставили в задръстването, когато полицаите бяха блокирали пътищата за Лоун Пайн. Можеш да тръгнеш с Чет за Бемиджи и оттам да вземеш самолета.

— Кати, нямам пари за самолетен билет.

— Няма проблем. Аз имам. Взех доста пътни и дневни от „Трибюн“.

— Ще ти ги върна. Но може да се наложи да почакаш.

— Няма нужда. Ще ги вместя някак си в служебния си бюджет. Ако не всички в това пътуване, то в следващото.

— Не искам да си тръгвам — каза той. — Тук е толкова спокойно. Щом се върна, ще седна на телефона в очакване да позвъни или някой да ме потупа но рамото.

— Може да мине известно време. Може да не действат толкова бързо. Сигурно имат да вършат други неща.

— Кога тръгва Чет?

— Не чак толкова скоро. Имаме още малко време.

— Кога ще се върнеш в „Трибюн“?

— Нямам представа. Надявам се, не след дълго. Мислех си за нещо, което ми каза. Мисълта за дом, която според теб посетителят е проектирал в ума ти — ако наистина е било така. Какво мислиш за това?

— Непрекъснато размишлявам по този въпрос — отвърна той. — Беше много странно. Човек не би очаквал подобно нещо. Но май съм зациклил. Като че ли не мога да измисля нищо.

— Наистина изглежда странно.

— Всичко изглежда странно. Ако не се беше случило с мен, щях да кажа, че е невъзможно.

— Имаш ли някакви цялостни впечатления? Някаква представа какво би могъл да представлява този посетител?

— Всичко беше много объркано — отвърна той. — Опитвах се да разбера дали е някаква машина, контролирана от разумни същества, или е живо създание. Ту си мислех така, ту иначе. Всичко си остана объркано. Да, наистина съм обсебен от него. Може би, ако разкажа всичко, ако опиша точно какво съм видял и почувствал на някой учен, навярно на екзобиолог, той би могъл да забележи нещо, което ми е убягнало.

— Нали се опитваш да избегнеш точно това — да разкажеш на някого за него — припомни му тя.

— Това, което се опитвам да избегна — каза Джери, — е да се изложа публично, да ме разпитват държавни служби, да ми се надсмиват или да се отнасят с мен като с дете с прекалено богато въображение, да ме пребият до смърт хора без въображение, без представа за какво може да става дума.

— Може би след ден-два нашият посетител просто ще отлети и ще си замине — предположи Кати. Опитваше се да го успокои. — Може никога да не видим други като него. Може да е наминал само на посещение, за кратък отдих преди да продължи за там, закъдето пътува.

— Не мисля така — възрази Джери. — Не знам защо, но не мисля така.

— В университета има един човек — каза Кати. — Доктор Албърт Бар. Екзобиолог. Не е широко известен, но е публикувал няколко статии. Навярно би могъл да поговориш с него. Преди около година Джей написа материал за него.

— Може би ще го потърся — рече Джери.

12. В космоса

— Виждаш ли нещо — попита пилотът на совалката втория пилот. — Според лъча сме близо, но не мога да видя нищо. Вече би трябвало да виждаме нещо. Някакво отражение. Слънцето е точно зад нас.

— Не виждам нищо — отвърна вторият пилот. — Стори ми се, че мернах нещо преди около минута. Но сега няма нищо.

— Не искам да налетим на онова проклето нещо — каза пилотът. — Защо не се свържеш със станцията?

Вторият пилот взе микрофона.

— Станция — обади се той. — Станция, тук е Совалка. Можете ли да ни кажете къде сме?

— Совалка — чу се от другия край, — според измерванията ни сте точно над него. Изобщо ли не виждате нищо? Не можете ли да го забележите?

— Не. Не можем да го видим.

— Отдалечете се — нареди Станцията. — Наляво. Прекалено сте близо. Опитайте да се приближите под друг ъгъл.

— Отдалечаваме се — отвърна пилотът. — Ще се опитаме да се приближим под друг ъгъл.

Вторият пилот го стисна за ръката и възкликна:

— Боже мой! Гледай!

13. Вашингтон

Дейв Портър за пореден път почувства дълбока, мълчалива гордост от Алис Дейвънпорт, от това, че се среща с нея, от факта, че тази чудесна, прелестна жена е съгласна да прекара известно време с него. Седяха на масата в един от тъмните ъгли на ресторанта. Върху масата горяха свещи и някъде отдалеч долитаха звуците на музика. Алис вдигна чашата си, погледна го и каза: