Посетителите - Страница 2

Бръснарят размаха ножиците.

— Само почакай и ще видиш — каза той. — Същото ще стане и тук.

— Твоят проблем, Джордж — рече Нортън, — е, че си фанатик.

— Можеш да ме наричаш както щеш — отвърна бръснарят. — Приятели сме и няма да ти се обидя. Но знам кое е честно и кое — не. И не ме е страх да го кажа. Като наричаш някого фанатик, само показваш, че не мисли като теб. Нямаш какво повече да кажеш и затова го наричаш с разни имена.

Нортън не отговори и бръснарят се върна към работата си.

Зад прозорците на бръснарницата двата комплекса магазини и канцеларии в Лоун Пайн дремеха в късния следобед на ранния есенен ден. На улицата бяха паркирани няколко автомобила. Три кучета изпълняваха сложните, официални кучешки ритуали на разпознаване — трима стари другари се срещаха на северозападния ъгъл на пресечката. Стифи Грант, дрипав скитник с лоша слава, седна на едно буре пред железарския магазин и насочи изцяло вниманието си към допушването на угарка от пура със сравнително прилична големина, която бе извадил от канавката. Сали, сервитьорката в кафене „Пайн“, метеше бавно тротоара пред работното си място, проточвайки заниманието си, тъй като не й се щеше да влиза отново вътре и да оставя топлите есенни лъчи. В края на най-източната част на комплекса Кърмит Джоунз, банкерът, отби колата си в бензиностанцията на ъгъла.

Джери Конклин, студент по лесовъдство, работещ върху дисертацията си в университета на Минесота, паркира автомобила си край моста над река Пайн под градчето, извади въдицата си от калъфа и започна да я сглобява. Когато преди няколко месеца спря в сервиза на Лоун Пайн на път за лесовъдния лагер в праисторическата необитаема зона, служителят му разказа за чудовищната пъстърва, която се криела във вира под моста. Джери беше страстен рибар и запомни тази информация, но досега не бе имал възможност да направи нищо по въпроса. А днес се беше отклонил доста от пътя си на връщане от друг лесовъден лагер, където бе прекарал няколко дни, изучавайки екологията на зрялата, девствена гора от бял бор, за да може да опита късмета си.

Погледна часовника си и видя, че може да си позволи не повече от трийсет минути. Кати имаше два билета за симфоничен концерт — някакъв гостуващ диригент, чието име беше забравил, щеше да дирижира оркестъра и Кати от седмици го тормозеше да отидат заедно. Не си падаше особено по такъв род музика, но Кати я обичаше и щеше да се огорчи ужасно, ако той не се върнеше в Минеаполис навреме.

В бръснарницата Джордж каза на Нортън:

— Следобед те видях да носиш вестниците в пощата. Сигурно е много приятно да нямаш работа цяла седмица.

— Грешиш, и то много — отвърна Нортън. — Не можеш просто да щракнеш с пръсти и да направиш вестник, та било то и седмичник. Трябва да се съберат рекламите, да се свърши печатарската работа и още много други неща, за да се подготви вестникът за следващата седмица.

— Винаги съм се чудил защо седиш тук — каза Джордж. — За млад журналист като теб има толкова много места. Не трябва да седиш тук. Вестниците в Минеаполис ще ти намерят място. Сто на сто ще те глътнат веднага, стига да поискаш.

— Не знам дали е така — каза Нортън. — Във всеки случай тук ми харесва. Сам съм си шеф, бизнесът си е мой. Не носи много пари, но са достатъчно, за да преживея. Ще се загубя в големия град. Имам един приятел в Минеаполис. Завежда отдела за вътрешна информация в „Трибюн“. Млад е за поста си, но е добър. Казва се Джони Гарисън…

— Обзалагам се, че ще те назначи — прекъсна го Джордж.

Може би. Не знам. Отначало сигурно би ми било трудно, поне докато усвоя тънкостите на вестникарството в големия град. Та както бях започнал да ти казвам, Джони е редактор там и печели много повече от мен. Но пък си има и своите проблеми. Не може да зареже работа рано следобед и да отиде за риба, ако му се прииска. Не може да се отпусне днес и да навакса загубеното време утре. Има къща с голяма ипотека. Издържа скъпо струващо семейство. Всеки ден изминава цели мили в натовареното градско движение, за да се добере до работа, а после и за да се върне вкъщи. Има адски много отговорности. Пие доста повече от мен. Навярно трябва да върши безброй неща, които не иска, и да се среща с хора, с които с удоволствие не би се срещал. Работи много и отнася отговорностите у дома си…

— Е, всяка работа си има недостатъците — каза бръснарят.

Една объркана муха бръмчеше дразнещо на прозореца с глупаво упорство. На витрината бяха подредени шишенца, използвани извънредно рядко — украса, останала от едно време. На стената бе окачена пушка тридесети калибър.

Служителят на бензиностанцията на ъгъла нагласи маркуча в резервоара на колата на банкера, погледна нагоре през рамо и възкликна:

— За Бога, Кърмит, виж!

Банкерът погледна.

Нещото в небето беше голямо, черно и съвсем ниско над тях. Не издаваше никакъв шум. Просто си летеше и бавно се снижаваше. Изпълваше половината небе.

— НЛО — каза служителят. — Първото, което виждам. Господи, колко е голямо! Никога не съм си представял, че са толкова големи.

Банкерът не отговори. Беше прекалено вцепенен, за да отговори. Изобщо не можеше да помръдне.

Сервитьорката Сали изпищя, изпусна метлата и побягна, сляпо и безцелно, без да спира да пищи.

Сепнат от писъка, Стифи Грант се килна от бурето към улицата, после забеляза голямото черно нещо в небето, вдигна глава и я изви толкова назад, че загуби равновесието си, което и без това не беше особено добро — резултат от привършването на онова, което бе останало в бутилката с долнопробен самоделен алкохол, произведен от Ейб Паркър някъде в гората. Стифи се прекатури назад и зае стабилна седяща поза насред улицата. После успя да се изправи и отчаяно побягна. Пурата падна от устата му, но той не спря да я вдигне. Беше я забравил.